— Ана, отпусни се — казах аз. — Това ще продължи с часове.
— Ти си, нали? — каза тя и отметна косите си. — Решила си все пак да се вдигнеш от леглото си, така ли?
— Дойдох веднага като ме повикаха. Искаш ли да направя нещо за теб?
— Искам да направиш това вместо мен — каза тя. Умът й беше буден както винаги.
Аз се разсмях.
— Не и аз!
Тя протегна ръка към мен и когато я хванах, я стисна.
— Господи, помогни ми, умирам от болки — каза тя.
— Бог ще ти помогне — казах аз. — Ти раждаш християнски принц, нали така? Сега ще родиш момче, което един ден да оглави английската църква, нали?
— Не ме оставяй — каза тя. — Мога всеки момент да повърна от страх.
— Така или иначе ще повърнеш — казах аз весело. — Ще стане много по-зле от това, преди да започнеш да се оправяш.
Ана имаше болки през целия ден и когато те се усилиха и зачестиха, стана ясно, че бебето е на път. Тя спря да се бори и стана разсеяна и сънлива, тялото й вършеше всичко вместо нея. Аз я повдигах, докато акушерката застилаше чаршаф за бебето. Тя извика радостно, когато главичката му се подаде от напрегнатото тяло на Ана, а след това с едно приплъзване излезе и цялото бебе.
— Слава на Бога — каза жената.
Тя се наведе и засмука устата на бебето, и ние чухме плача му. Двете с Ана се надигнахме да видим.
— Принц ли е? — попита Ана без дъх и с прегракнал от викане глас. — Той ще бъде принц Едуард Хенри.
— Момиче е — каза акушерката, преднамерено весела.
Почувствах тежестта на Ана, която се свлече назад разочаровано, и се чух да прошепвам:
— О, Боже, не.
— Момиче е — повтори акушерката. — Здраво и силно момиченце — повтори тя, сякаш искаше да предотврати разочарованието ни.
За миг помислих, че Ана е припаднала. Беше бледа като самата смърт. Аз й помогнах да се наклони на възглавницата и отметнах косите й от потното чело.
— Момиче.
— Най-важното е, че бебето е живо — казах аз, като се опитвах да се преборя с обзелото и мен отчаяние.
Акушерката уви бебето в пелени и го потупа. Аз и Ана обърнахме заедно глави към него, като чухме пронизителния му плач.
— Момиче — каза Ана ужасено. — Момиче. За какво ни е момиче?
Джордж каза същото, когато му съобщих. Чичо Хауърд изруга на висок глас, нарече ме ненужна кранта, а сестра ми глупава уличница, когато отидох при него с новината. Съдбата на цялото ни семейство зависеше от това обикновено събитие — раждането. Ако Ана беше родила момче, ние щяхме да сме най-влиятелното семейство в Англия със сигурен залог за трона. Тя обаче роди момиче.
Хенри, царствен и непредсказуем, не се оплакваше. Той взе бебето в скута си, похвали сините й очи, и силното набито телце. Възхищаваше се на малките й ръчички, на трапчинките по пръстчетата й, на мъничките съвършени ноктенца. Той каза на Ана, че следващия път трябва да имат момче и че сега е щастлив да има още една принцеса, при това толкова мъничка и съвършена, в семейството. Той заповяда в писмата, които бяха предназначени да оповестят, че се е родил принц, да се добави едно „еса“ накрая, за да съобщи на френския крал и на испанския император, че има втора дъщеря. Стисна зъби и се опита да не мисли за това какво щяха да кажат в европейските кралски дворове. Щяха да се присмиват на Англия, че се е преминало през всички тези политически катаклизми, само и само, за да може една жена, която дори не бе принцеса по кръв, да роди дъщеря на краля. Все пак аз му се възхищавах онази вечер, когато той взе сестра ми в обятията си, целуна косите й и я нарече „любима моя“. Разбирах го: той беше твърде горд, за да даде на някого да разбере разочарованието му. Помислих си, че той беше невероятно суетен човек, който се отдаваше на опасни приумици, и въпреки това — или може би именно заради това — беше велик крал.
Отидох в спалнята си след тридесет и шест безсънни часа, а думите на гняв и отчаяние, които сипеха баща ми, чичо ми и брат ми звъняха още в ушите ми. Намерих там Уилям пред малък пирог с месо на масичката до камината и кана с бира.
— Помислих си, че ще си изморена и гладна — каза той наместо поздрав.
Паднах в прегръдките му и зарових лице в ризата му, която ухаеше успокояващо.
— О, Уилям!
— Проблеми ли има?
— Те са толкова ядосани, а Ана е отчаяна. Никой не погледна бебето освен краля, при това и той го стори само за няколко секунди. И всичко изглежда толкова ужасно. О, Боже, само да беше момче!
Той ме потупа по гърба.
— Спокойно, любов моя. Всичко ще си дойде на мястото. Те ще си имат и друго дете. Следващия път вероятно ще бъде момче.