— Още една година — казах аз. — Още една година, преди да изчезнат опасенията на Ана и преди аз да се освободя от нея.
Той ме придърпа към масата, настани ме пред нея и тикна една лъжица в ръката ми.
— Яж — каза той. — Всичко ще изглежда много по-добре, когато се нахраниш и се наспиш.
— Къде е Мадж? — попитах боязливо и погледнах към вратата.
— Буйства из залата като същински пияница — каза той. — Дворът е подготвил празненство в чест на принца и смята да празнува, независимо от случилото се. Мадж няма да се прибере през следващите няколко часа, ако изобщо се прибере.
Кимнах и изядох вечерята си, както той ми каза. Когато приключих, той ме придърпа на леглото и зацелува ушите, шията и клепачите ми много нежно, докато не забравих всичко, свързано с Ана и нежеланата й дъщеря, не се обърнах и не потънах в обятията му. Заспах така, напълно облечена, на завивките на леглото си, разкъсвана между съня и желанието. Заспах и ми се присъни, че той ме люби, а той остана до мен и галеше лицето ми през цялата нощ.
Веднага щом Ана се възстанови след раждането, тя се зае да организира грижите за малката принцеса Елизабет в замъка Хетфилд, където за принцесата щяха да се грижат дойки и прислужници под ръководството на нашата леля, лейди Ана Шелтън, дискретната майка на Мадж. Принцеса Мери, която била забелязана да се смее, прикрила с ръка устата си, над провала на Ана, задето роди момиче, трябваше също да замине далеч от баща си и от двора.
— Тя може да прислужва на Елизабет — каза Ана безгрижно. — Може да й бъде придворна дама.
— Ана — казах аз. — Тя е принцеса, която има своите права. Тя не може да прислужва на дъщеря ти, това не е правилно.
Ана ми се усмихна сияйно.
— Глупачка — каза тя простичко. — Нещата са свързани помежду си. Трябва да я виждат там, където аз съм я пратила и трябва да прислужва на дъщеря ми, защото така ще знам, че аз съм истинската кралица, а Катерина е забравена.
— Не можеш ли да си дадеш почивка? — попитах аз. — Постоянно ли трябва да кроиш някакви заговори?
Тя ми се усмихна горчиво.
— Ти да не смяташ, че Кромуел си дава почивка? Не смяташ, че Сиймор си дават почивка, нали? И едва ли ти се вярва, че испанският посланик и мрежата му от шпиони, заедно с онзи проклета жена, си дават почивка и си казват: „Е, тя се омъжи за него и му роди никому непотребно момиче, и сега, макар че козовете са в ръцете ни, нека си починем малко.“ Нали не го мислиш?
— Не — казах аз неохотно.
Тя ме погледна за миг.
— Човек може да започне да се чуди как успяваш да изглеждаш толкова закръглена и доволна от себе си, след като всеки разумен човек ще предположи, че би трябвало едва да оцеляваш с мизерната си издръжка и да слабееш.
Не можах да сдържа смеха си пред нейната мрачна представа за мен.
— Справям се — казах аз кратко. — Но трябва вече да видя децата си в Хевър, ако ме пуснеш да ги посетя.
— О, тръгвай — каза тя, отегчена от това ми желание. — Но се върни в Гринич навреме за коледните празници.
Аз бързо се отправих към вратата, преди да е променила решението си.
— И кажи на Хенри, че трябва да отиде при частен учител, за да му се даде подобаващо образование — каза тя. — Може да замине по-късно тази година.
Аз се спрях с ръка на вратата.
— Моето момче? — прошепнах аз.
— Моето момче — поправи ме тя. — Както ти е известно, той не може само да си играе през цялото време.
— Мислех си…
— Уредих той да учи със синовете на сър Франсис Уестън и Уилям Бреретън. Казаха ми, че те се учат добре. Време му е да започне да се среща с момчета на неговата възраст.
— Не искам той да общува с тях — казах аз веднага. — Не и със синовете на тези двамата.
Тя повдигна тъмната си вежда.
— Те са благородници от моя двор — напомни ми тя. — Синовете им ще бъдат също придворни, при това те могат да бъдат негови придворни някой ден. Той трябва да бъде с тях. Това е моето решение.
Искаше ми се да й се разкрещя, но ощипах крайчетата на пръстите си и продължих да говоря мило и тихо.
— Ана, той е все още малко момче. Щастлив е със сестра си в Хевър. Ако искаш той да получи образование, аз мога да остана там с него. Аз ще го обучавам…
— Ти! — тя се разсмя. — По-добре да накараме патиците от рова да го учат да квака. Не, Мери. Решила съм. Кралят е съгласен с мен.
— Ана…
Тя се облегна назад и ме изгледа сковано.
— Доколкото разбрах, ти искаш да го видиш тази година, нали? Да не би да искаш да го пратя веднага при частния му учител?
— Не!
— Тогава тръгвай, сестричке. Защото аз съм взела решение, а ти само ме отегчаваш.