Успях да му се усмихна, изправих гръб и пришпорих коня си напред. Пред себе си виждах сламения покрив на фермата, а после, когато преминахме едно възвишение, всичките петдесет акра се ширнаха в краката ни в своята хубост, реката миеше далечния край на нивите, а конюшнята и хамбарът бяха все така спретнати и чисти, както ги помнех.
Ние продължихме надолу по пътеката и Уилям слезе да отвори портата. Едно момченце изскочи отнякъде и ни изгледа подозрително.
— Не можете да влезете — каза то твърдо. — Това място принадлежи на Уилям Стафорд. Той е голям човек в кралския двор.
— Благодаря — каза Уилям. — Аз съм Уилям Стафорд, а ти можеш да кажеш на майка си, че си много добър пазач. Кажи й, че се връщам у дома и че водя със себе си съпругата си и че искаме хляб, мляко, месо и сирене.
— Вие наистина ли сте Уилям Стафорд? — поиска да се увери момчето.
— Да.
— Тогава тя сигурно ще заколи и едно пиле — каза то и се отправи към малката къщурка, на половин миля надолу по пътеката.
Аз влязох в двора на гърба на Джесмънд и двамата отидохме към конюшнята. Уилям ми помогна да сляза от седлото, закачи юздите на един кол и ме въведе в къщата. Вратата на кухнята беше отворена и ние влязохме вътре заедно.
— Сядай — каза Уилям, като ме настани на един стол край камината. — Сега ще я запаля.
— Нищо подобно — казах аз. — Ще бъда съпруга на фермер, нали помниш. Аз ще запаля огъня, а ти можеш да се погрижиш за конете.
Той се поколеба.
— Знаеш ли как да запалиш огъня, любима моя?
— Махай се! — казах аз с шеговито възмущение. — Вън от кухнята ми. Трябва да въведа тук малко ред.
Все едно, че си играехме на майки и деца, както правеха моите деца в колибката си от клони, и в същото време това беше истинска къща и предизвикателство за мен. До решетката на камината имаше подпалки и кутия с прахан, така че не ми отне повече от петнадесет минути упорити усилия да запаля огъня и да накарам малките пламъчета да заиграят с огнените си езичета по цепениците. Коминът беше студен, но вятърът духаше в правилната посока, така че скоро започна да изтегля дима нагоре. Уилям се върна от конюшнята точно когато момчето се връщаше от къщурката, понесло вързоп храна, увита в муселин. Ние подредихме всичко на масата и си направихме малко угощение. Уилям отвори бутилка вино от избата, която беше под стълбите, и ние вдигнахме наздравица един за друг и за нашето бъдеще.
Семейството, което беше обработвало земята на Уилям, докато той беше в двора, му бе служило добре. Живите плетове бяха подрязани, канавките бяха чисти, сеното по нивите беше окосено и прибрано на сигурно място в хамбара. По-старите животни от стадото с крави щяха да бъдат заклани наесен, а месото им щеше да се осоли или да се опуши. В двора имахме кокошки, в гълъбарника — гълъби, а риба имаше в изобилие в рекичката. Можехме да слезем надолу по реката и да купим за няколко пенса риба от рибарите. Фермата процъфтяваше и животът в нея не беше никак труден.
Майката на момчето, Меган, идваше всеки ден, за да ми помага в работата и да ме научи на уменията, които ми бяха необходими. Тя ме научи как да бия масло и да правя сирене. Научи ме как да пека хляб и да скубя пилета, гълъби и да дера дивеч. Аз очаквах ученето на тези важни умения да бъде истинско забавление, но тези занимания напълно ме изтощаваха.
Чувствах как кожата на ръцете ми се изсушава, как загрубява и в малкото сребърно огледалце виждах как лицето ми постепенно хваща загар от вятъра и слънцето. Вечер падах в леглото си и спях, без да сънувам: това беше сън на жена на ръба на изтощението. Но въпреки умората си, в края на деня чувствах, че съм постигнала нещо, колкото и малко да беше то. Харесвах работата, доколкото тя ни осигуряваше храна на трапезата и по някой пенс, който да добавим към спестяванията си. Харесваше ми чувството, че създаваме това място заедно, и че земята е наша собствена. Харесваше ми да се уча да върша нещата, които бедните жени учеха още в детството си и когато Меган ме попита дали не ми липсват изящните и богати одежди в кралския двор, аз си спомних за непрестанното изтощително задължение да танцувам с мъже, които не харесвах, да флиртувам с мъже, които не желаех, да играя на карти и да губя цели състояния, и винаги да се опитвам да угодя на хората около себе си. А тук бяхме само аз и Уилям, и живеехме леко и щастливо, като две птички в гнездото си, точно както ми беше обещал.
Единствената ми мъка беше липсата на децата ми. Аз им пишех всяка седмица, а веднъж месечно пишех на Джордж и на Ана, като им изпращах благопожеланията си. Писах и на секретаря Томас Кромуел, като го молех да се намеси, да се срещне със сестра ми и да ми издейства позволение да се върна в двора. Но по никакъв начин не изразявах разкаяние за избора, който бях направила. Нямах намерение да подслаждам молбата си с извинения. Думите застиваха на хартията, и аз не можех да кажа, че съжалявах за любовта си към Уилям, защото с всеки изминал ден го обиквах все повече. В един свят, в който с жените се търгуваше като с коне, аз бях намерила мъжа, когото обичах, и се бях омъжила по любов. Никога не можех да нарека това грешка.