Мога да те изкуша с обещаното лято, което ще прекараш с децата си, ако Ана се чувства достатъчно добре, та да те освободи.
Занесох писмото с тежкия Болейнов печат на мъжа си, който беше в двора и доеше кравата, опрял глава в мекия й търбух, а млякото свистеше в кофата.
— Добри новини? — попита той, видял светналото ми лице.
— Разрешават ми да се върна в двора. Ана е отново бременна и иска да съм там.
— А децата ти?
— Мога да ги видя това лято, ако ме пусне.
— Благодаря ти, Господи — каза той простичко, обърна главата си към кравата и затвори за миг очи, което ме накара да осъзная, че той също страдаше, че децата ми не са с нас.
— Някаква прошка за мен? — попита той след малко.
Аз поклатих глава.
— Забранено ти е да идваш в двора. Но предполагам, че можеш просто да дойдеш с мен.
— Не ми се иска отново да оставя фермата за дълго.
Аз се разсмях.
— Да не си станал селянин, любов моя?
— Току-виж — каза той. Стана от столчето, на което беше доил и потупа кравата по задницата. Аз й отворих вратата и тя излезе на поляната, при тучната зелена пролетна трева. — Ще дойда с теб в двора, независимо дали го позволяват или не; а лятото ще се върнем тук.
— След Хевър — уточних аз.
Той ми се усмихна и сложи топлата си ръка върху моята, опряна на портата.
— Разбира се, че след Хевър — каза той. — Кога се очаква да роди кралицата?
— През есента. Но никой не може да каже със сигурност.
— Моля се на Бога този път да го износи — той се поколеба за миг и после бръкна с черпака в топлото мляко. — Опитай — заповяда ми той.
Аз последвах заповедта му и отпих от топлото пенесто мляко.
— Добро ли е?
— Да.
— Искаш ли го за биене?
— Да — казах аз. — Мислех сама да го приготвя.
— Не искам да се преуморяваш.
Аз се усмихнах на загрижеността му.
— Мога да се справя.
— Ще ти го занеса — каза той нежно. Поведе ме към помещението, в което приготвяхме млечните продукти. Там нашето момиченце, което кръстихме Ана, за да умилостивим леля й, спеше на пейката, добре увито в пеленките си.
Изпратиха кралската баржа, която да ме отведе до Хамптън Корт. Уилям, дойката и аз се качихме на нея от Лий, внушително издокарани в своите придворни дрехи. Конете ни трябваше да дойдат по-късно. Величествеността на нашето заминаване беше нарушена от Уилям — той викаше и даваше последни нареждания на съпруга на Меган, който щеше да се грижи за фермата, докато ни нямаше.
— Сигурна съм, че няма да забрави да подстриже овцете — отбелязах аз меко, когато Уилям седна, отказал се най-сетне да виси по парапета и да се провиква като някой моряк. — Вероятно ще забележи, когато руното им порасне твърде много.
Той се усмихна кисело.
— Съжалявам — каза той. — Злепоставих ли те?
— Ами, след като си член на кралското семейство, струва ми, че не трябва да се държиш като пиян фермер в пазарен ден.
Той не изглеждаше особено разкаян.
— Извинете ме, лейди Стафорд — каза той. — Кълна се, че като стигнем до Хамптън Корт, ще бъда самата дискретност. Къде между впрочем, ще спя? Ще отделите ли един сламеник в конюшнята си за мен?
— Мислех си дали няма да можем да наемем една малка къщичка в града. Така ще си бъда вкъщи през по-голямата част от деня.
— По-добре се връщай през нощта, за да спиш вкъщи — каза той натъртено. — Или ще идвам до двореца да те взема. Ти си вече моя жена, призната от всички. Очаквам да се държиш като такава.
Усмихнах се и извърнах главата си, за да не прочете той по лицето ми колко ме беше развеселил. Нямаше смисъл да обяснявам на своя последователен и решителен съпруг, че първият ми брак е бил дворцово задължение, и че почти никога не бях спала в съпружеското ложе, което ни най-малко не изненадваше когото и да било.
— Това няма значение — каза той, сякаш четящ мислите ми. — Няма никакво значение какъв е бил първият ти брак. Това е моят брак и аз искам жена си в моето легло.
Разсмях се високо и се сгуших в обятията му.
— Точно там и искам да бъда — признах си аз. — За какво ми е да съм някъде другаде?
Кралската баржа се носеше плавно нагоре по течението на реката, гребците следваха ритмичните удари на барабаните, а водата ни носеше бързо като галопиращ кон. Познатите ми ориентири изникваха пред очите ми — голямата бяла кула и зиналата паст на шлюза при Тауър. Мостът тъмнееше като сянка над реката и приличаше на врата, която откриваше пред нас красотата на крайречните дворци с техните градини и цялата блъсканица и шумотевица на централния плавателен канал на големия град. Малките пътнически и рибарски лодки и корабчета кръстосваха реката пред нас, а при Ламбет големият сал за коне поспря, докато ние минахме бързо край него. Уилям ми показа голяма сива чапла, която виеше неумело гнездото си в дърветата покрай реката и един корморан, който се изпъчи, гмурна се във водата и се превърна в тъмна, търсеща сянка под вълните.