Много хора се обръщаха да гледат кралската баржа, но малцина се усмихваха. Спомних си как се возех в баржата на кралица Катерина и как всички сваляха шапки, когато минавахме край тях, жените се покланяха, а децата пращаха въздушни целувки и махаха. Всички вярваха, че кралят е мъдър и силен, а кралицата — красива и добра, и че нищо лошо не може да ни се случи. Но Ана и амбициите на Болейн бяха разбили тази цялост и в нея сега зееше голяма дупка, през която всеки можеше да види празнотата. Хората виждаха, че кралят не беше нищо повече от някой жалък кмет на богато градче, който се интересува само от богатството на собственото си гнездо, и който беше встъпил в брак с жена, на която не бяха чужди амбицията и алчността, и която постоянно се бореше за тяхното удовлетворяване.
Ако Ана и Хенри очакваха прошка от народа, то те щяха да останат разочаровани. Хората никога нямаше да им простят. Кралица Катерина беше едва ли не затворничка в студения, блатист Хънтингдъншир, но не беше забравена. Всъщност, с всеки изминал ден, в който не ставаше дума за предстоящо кръщение на нов наследник на английския престол, нейното заточение изглеждаше все по-безсмислено и по-безсмислено.
Облегнах се на успокояващото рамо на Уилям и се унесох в дрямка. Не след дълго чух бебето ни да плаче, събудих се и видях как дойката я притегля към себе си и започва да я кърми. Моите собствени гърди, които бяха здраво пристегнати, ме боляха от желание да кърмя. Уилям ме прегърна здраво през кръста и ме целуна по косата.
— Добре се грижат за нея — каза той нежно. — И никой никога няма да ти я отнеме.
Аз кимнах. Можех да поискам да ми я доведат по всяко време на денонощието. Тя беше моето дете — така, както другите никога не са били. Нямаше нужда да казвам на Уилям, че когато видех как ме следят сините й очички, аз тъгувах още повече за другите две, които вече бях изгубила. Тя не можеше да заеме мястото им, а само ми напомняше, че съм майка на три деца, и че макар да държа топлото малко вързопче в ръцете си, някъде на света има още две мои деца, и аз дори не знаех в чие легло заспива вечер синът ми.
Беше паднал здрач, когато видяхме огромния кей при Хамптън Корт и огромните железни порти зад него. Барабанчикът удари своя барабан, и ние видяхме как работниците на кея се тълпят в очакване да акостираме. Фанфарите екнаха, за да отдадат чест на кралските флагове, след което баржата влезе в дока, и ние с Уилям се завърнахме в двора.
Уилям, дойката и бебето ни поеха дискретно надолу към селото по пътеката край брега, от която се влачеха корабите и ме оставиха сама да вляза в палата. Уилям бързо стисна ръката ми, преди да си тръгне.
— Бъди смела — каза той с усмивка. — Помни, че тя се нуждае от теб сега. Но не продавай твърде евтино услугите си.
Аз кимнах, подхванах наметалото си и обърнах лице към огромния дворец.
Поведоха ме по мраморните стълби към покоите на кралицата така, сякаш бях непозната. Когато пазачите отвориха вратата и аз влязох, в стаята за миг се възцари мъртва тишина, но после избухна обичайният женски ентусиазъм. Всяка жена в стаята докосна раменете ми, шията, ръкавите на одеждата ми, шапчицата на косата ми и отбелязаха колко добре изглеждам, колко ми отивало майчинството, колко добре ми се отразявал климатът в провинцията и колко се радвали да ме видят отново в двора. Всяка една от тези жени беше най-добрата ми приятелка, най-мила братовчедка, трябваше да си избера някоя от спалните, всяка ми предлагаше да деля легло с нея. Те бяха толкова щастливи да ме видят обратно в двора, че можех само да се чудя и мая как са живели досега без мен, а никоя от тях не ми беше писала, никоя не беше казала и думичка да ме защити пред сестра ми.
Наистина ли съм била омъжена за Уилям Стафорд? И наистина ли имал ферма и имот? Само този ли? Обаче мястото е голямо, нали? Не? Колко странно! А имаме ли дете? Момче или момиче? А кои бяха кръщелниците и настойниците? А как се казва? А къде са Уилям и бебето сега? В двора? Не? О, колко интересно.