— Дайте ми питието. Тя сама ще реши дали да го вземе или не.
Жената стана от масата и се затътри към съседната стая.
— Ще ви струва три шилинга.
Не казах нищо в отговор на абсурдно високата цена, а тихомълком оставих монетите на мръсната маса. Тя ги грабна с едно бързо движение.
— Не трябва да се страхувате от това — каза тя внезапно.
Аз бях почти стигнала до вратата и се обърнах.
— Какво имате предвид?
— Не се страхувайте от питието, а от острието.
Почувствах как се вкочанявам и затреперих, сякаш хладната мъгла от реката изведнъж се беше просмукала в кожата ми.
— Какво искате да кажете?
Тя поклати глава, сякаш се беше унесла за миг.
— Аз ли? Нищо. Но ако думите ми ви говорят нещо, то имайте ги предвид. Ако ли не — тогава наистина не значат нищо. Забравете.
Аз се забавих още малко, за в случай, че реши да каже още нещо, но тя мълчеше. Отворих вратата и излязох.
Джордж ме чакаше със скръстени ръце. Когато излязох, той ме хвана под лакътя и ние забързахме мълчаливо надолу по хлъзгавите стълби към полюшващата се лодка. Мълчахме през по-голямата част на обратния път, докато лодкарят гребеше срещу течението. Когато той ни остави на дворцовия кей, аз казах забързано на Джордж:
— Трябва да знаеш две неща: едното е, че ако бебето не е мъртво, питието ще го убие и това ще тежи на нашата съвест.
— Няма ли начин първо да разберем дали е момче, преди да й дадем питието?
Идеше ми да го наругая, задето не можеше да мисли за нищо друго.
— Никой не може да предвижда такива неща.
Той кимна.
— А какво е другото?
— Другото, което старицата каза, е, че не трябва да се страхуваме от питието, а от острието.
— Какво острие?
— Не каза.
— Острие на меч? На бръснач? Брадвата на палача?
Аз свих рамене.
— Ние сме Болейн — каза той простичко. — Когато прекарваш живота си в сянката на трона, винаги се страхуваш от остриета. Хайде да приключим с това тази вечер. Да й дадем отварата и да видим какво ще стане.
Ана отиде на вечеря, както подобава на кралица — бледа и измъчена, но с високо вдигната глава и с усмивка на устните. Тя седна до Хенри, а тронът й беше почти толкова разкошен колкото неговия. Бърбореше с него, ласкаеше го и го очароваше, което все още й се удаваше. Но когато остроумията й секваха дори за миг, погледът му започваше да шари из стаята и се спираше на масата на придворните дами, насочен може би към Мадж Шелтън, може би към Джейн Сиймор, а веднъж дори се усмихна топло и замечтано на мен. Ана се преструваше, че не вижда нищо, затрупваше го с въпроси за лова му и хвалеше доброто му здраве. Тя вземаше най-хубавите хапки от блюдата на масата, издигната на подиума, и ги слагаше в неговата препълнена вече чиния. Тя беше истинската Ана, беше Ана във всяко свое извръщане на главата и проблясващия игрив поглед изпод клепачите, но имаше нещо в нейния изпълнен с решителност чар, което ми напомняше на жената, която беше заемала този трон преди нея и се опитваше да не обръща внимание на това, че мъжът й бе насочил вниманието си другаде.
След вечеря кралят каза, че има да върши някаква работа, но на всички стана ясно, че отива да пирува с най-близките си приятели.
— По-добре да го придружа — каза Джордж. — Ще се погрижиш ли тя да го изпие и ще останеш ли с нея?
— Тази вечер ще спя при нея — отвърнах аз. — Жената ми каза, че ще й стане много зле.
Той кимна, свивайки устни, след това се обърна и тръгна след краля.
Ана каза на придворните си, че има главоболие и че смята да си ляга рано. Ние ги оставихме в залата за аудиенции, където те шиеха ризи за бедните. Те бяха много прилежни в работата си, когато им пожелахме лека нощ, но аз знаех, че веднага щом вратата зад нас се затвореше, щяха да започнат с обичайните клюки.
Ана облече нощницата си и ми подаде гребена.
— Поне да свършиш нещо полезно докато чакаме — каза тя неучтиво.
Аз сложих стъкленицата на масата.
— Налей ми.
Имаше нещо отблъскващо в тази стъкленица и в запушалката й.
— Не. Това ще бъде твое дело и само твое.
Тя сви рамене като комарджия, който прави залози с празни джобове, и изсипа питието в златната чаша. Издигна я към мен в подигравателна наздравица, отметна глава назад и я изпи. Видях как шията й се сгърчи, когато се насили да го изпие на няколко глътки. После остави с трясък чашата на масата и ми се усмихна диво и предизвикателно.
— Готово — каза тя. — Моля се на Бога да подейства както трябва.
Ние зачакахме, аз сресах косите й, а малко по-късно тя каза: