— Как?
— Зарови го — казах аз. — Отърви се някак от него. Това не може да е било истина. Цялото това нещо не трябваше да се случва.
Ана прокара белите си пръсти, отрупани с пръстени, през косите си и додаде:
— Да — каза тя безизразно. — Никога не се е случвало. Както и миналия път. Както и следващия. Като всеки път. Никога нищо не се случва.
Джордж отиде да вземе нещото, но се спря. Боеше се да го докосне.
— Ще го взема в нещо.
Аз кимнах към един от сандъците с дрехи, който беше изправен до стената. Той го отвори. Аромат на лавандула и пелин се разнесе из стаята. Той измъкна една черна пелерина.
— Не тази — каза Ана остро. — Тя е поръбена с истински хермелин.
Той се спря, изненадан от абсурдността на думите й, но я остави и измъкна нещо друго, което хвърли върху малкото вързопче на пода. То беше толкова мъничко — сякаш вътре нямаше нищо, даже когато го уви и като го сложи под мишница.
— Не знам къде да копая — каза той тихо, като гледаше внимателно Ана. Тя продължаваше да дърпа кичури от косата си, като че ли желаеше болката.
— Отиди да питаш Уилям — казах аз, отправяйки благодарност към Бога, че ми е дал съпруг, който щеше да се справи с целия този ужас вместо нас. — Той ще помогне.
Ана простена откъслечно и болезнено.
— Никой не трябва да знае!
Аз кимнах на Джордж.
— Отивай!
Той излезе от спалнята. Вързопчето, което носеше, беше толкова малко, че можеше да мине за книга, увита в пелерината, за да бъде предпазена от влагата.
Веднага след като вратата се затвори, аз се обърнах към Ана. Чаршафите на леглото бяха изцапани с кръв и аз ги свалих, после съблякох нощницата й. Скъсах я и се заех да горя всичко в камината. Нахлузих й нова нощница през главата и я подканих да си легне в постелята, да се мушне под завивките. Тя беше бледа като самата смърт, а зъбите й тракаха. Когато легна, ми се стори смалена под дебелите завивки, погълната от богато избродирания балдахин и завесите на голямото легло.
— Ще ти донеса малко греяно вино.
В залата за аудиенции имаше кана вино, аз го внесох в стаята й и сложих в него нагорещения ръжен. Добавих и малко бренди, и изсипах всичко в златната й чаша. Държах я за раменете и й помогнах да го изпие. Тя спря да трепери, но си остана все така смъртно бледа.
— Спи — казах аз. — Тази нощ ще остана при теб.
Отметнах завивките и се промъкнах при нея. Прегърнах я, за да я стопля. Нейното леко телце с вече плоския й корем беше мъничко, като на дете. Почувствах как нощницата се намокря на рамото ми и разбрах, че тя плачеше безмълвно. Сълзите се стичаха през затворените й клепачи.
— Спи — казах аз безпомощно. — Не можем да направим нищо повече тази вечер. Спи, Ана.
Тя не отвори очите си.
— Ще спя — прошепна тя. — И се моля на Бога никога да не се събуждам.
Но разбира се, тя се събуди на другата сутрин. Събуди се и нареди да й донесат корито с вряла вода, сякаш искаше да превари болката в съзнанието и в тялото си. Влезе в него и дълго се търка цялата, след това легна сред сапунените мехурчета и извика прислужниците да й донесат още една кана с гореща вода, после още една. Кралят й предаде, че отива на утринна служба, а тя му отговори, че ще го види на закуска сутринта; щяла да слуша литургията от покоите си. Поиска да й донеса сапун и груб чаршаф, с който да изтъркам гърба й, докато не стане червен. Изми косите си, върза ги на върха на главата си и пак потъна в горещата вода. Кожата й беше червена като на рак, но тя накара прислужничките да й донесат още една кана с вряла вода и топли чаршафи, в които да се увие, като излезе.
Ана застана пред огъня, за да се изсуши и пожела да й наредят всички най-хубави рокли, за да избере какво да облече днес и какво да вземе със себе си, когато дворът тръгне на път. Стоях в дъното на стаята, наблюдавах я и се питах какво ли означаваше това нейно мъченичество с врялата вода и какво се криеше зад този парад на богатството й. Облякоха я и завързаха корсажа й толкова стегнато, че гърдите й набъбнаха като две примамливо заоблени кадифени топки плът над деколтето на роклята й. Лъскавата й черна коса се показваше иззад опънатата назад шапчица, дългите й пръсти бяха отрупани с пръстени, а на шията си носеше любимата си огърлица с „Б“, за „Болейн“. Тя се спря преди да излезе от стаята, за да се погледне в огледалото, и се взря в себе си с онази разбираща, прелъстителна малка полуусмивчица.
— Сега добре ли се чувстваш? — попитах я аз.
Нейното завъртане накара разкошната коприна на роклята й да се разпери навън, а инкрустираните диаманти засвяткаха на ярката дневна светлина.