— Bien sûr! А защо не? — попита тя. — Защо не?
— Попитах просто така — казах аз. Усетих как отстъпвам назад не заради преклонението, което тя така обичаше да вижда около себе си, а защото ме беше овладяло чувството, че това е твърде много за мен. Не исках да съм с Ана, когато тя беше блестяща и непоклатима. Когато я виждах такава, копнеех за нежността и простотата на Уилям и за един свят, в който нещата са такива, каквито изглеждат.
Заварих го тъкмо там, където очаквах. Разхождаше се с бебето ни на ръце край реката.
— Изпратих дойката на закуска — каза той, като ми я подаде. Сложих лице на главичката й и почувствах как сърчицето й бие нежно до бузата ми. Аз вдъхнах от сладкия й бебешки аромат, и затворих очи от удоволствие. Ръката на Уилям пробягна надолу по гърба ми и той ме придърпа към себе си.
Останах неподвижна за миг, наслаждавайки се на докосването му, на топлината на бебето, притиснато в мен, наслаждавайки се на крясъка на чайките и на топлината на слънчевите лъчи по лицето ми, и ние тръгнахме бавно един до друг по крайречната пътека.
— Как е кралицата тази сутрин?
— Сякаш нищо не е било — казах аз. — Дано да си остане така.
Той кимна.
— Мислех си само едно — каза той внимателно. — Не искам да обидя никого, но…
— Какво?
— Какво й има? Какво й има, че не може да износи едно дете?
— Тя роди Елизабет.
— А оттогава?
Аз присвих очи и го изгледах.
— Какво имаш предвид?
— Само това, което всеки би си помислил, ако знаеше това, което и аз знам.
— И какво би си помислил всеки? — попитах аз и гласът ми прозвуча малко заядливо.
— Знаеш какво.
— Ти ми кажи.
Той се засмя отривисто и тъжно.
— Като ме гледаш така яростно, приличаш досущ на чичо си. Разтреперих се от страх.
Това ме накара да се разсмея и да тръсна глава.
— Ето! Не гледам яростно. Но ти продължавай. Какво ще си помислят всички? Какво си мислиш ти, но не искаш да ми го кажеш?
— Хората ще кажат, че тя има някакъв грях на душата си, че е сключила договор с дявола или че е правила магии — каза той унило. — Не се нахвърляй на мен, Мери. Ти самата би казала същото. Мислех си, че може би тя трябва да се изповяда или да тръгне на поклонение и да пречисти някак съвестта си. Не знам, откъде да знам? Аз дори не искам да знам. Но тя трябва да е направила нещо ужасно и нередно, нали?
Обърнах се на пети и бавно се отдалечих. Уилям ме задържа.
— Сигурно и ти се чудиш…
Аз поклатих глава.
— Никога — казах аз решително. — Не знам и половината от това, което е направила, за да стане кралица. Нямам и представа какво може да е правила, за да зачене син. Не знам и не искам да знам.
Ние вървяхме известно време в мълчание. Уилям погледна извърнатото ми настрани лице.
— Ако тя никога не се сдобие със собствен син, ще задържи твоя — каза той, отгатвайки за какво си мисля.
— Знам това! — казах аз тихо и тъжно. Притиснах по-силно бебето в обятията си.
Дворът щеше да поеме на път тази седмица и тогава щяха да ме пуснат да отида и да видя децата си — веднага, щом всички заминеха. По време на суетенето около опаковането и организирането на лятното пътуване, аз се чувствах като акробат, танцуващ сред яйца, и все се страхувах да не направя нещо, та да настроя кралицата срещу себе си.
Но моят добър късмет не ме напусна и доброто настроение на Ана се задържа. Уилям и аз помахахме за сбогом на кралската свита, когато те заминаха на юг към най-хубавите градчета и величествени имения, които Съсекс, Хампшир, Уилтшир и Дорсет можеха да предложат. Ана беше облечена разкошно в бяло и златно, а Хенри, който яздеше редом, все още имаше величествен вид, особено на гърба на своя едър ловен кон. Ана яздеше кобилата си толкова близо до него, колкото винаги беше яздила през онези лета, само преди две-три години, когато той беше омаян от нея, а тя виждаше осъществяването на мечтата си на една ръка разстояние.
Тя още можеше да го накара да се обърне и да я слуша, още можеше да го разсмее. Тя още можеше да води двора така, сякаш беше младо момиче, излязло на разходка за удоволствие през летния ден. Никой не знаеше какво струваше на Ана да язди с тях и да грее в целия си блясък пред краля, да маха по пътищата с ръка на хората, които я гледаха с горчиво любопитство, но не и с любов. Никой нямаше да узнае това.
Уилям и аз стояхме и махахме с ръка, докато те не се скриха от погледите ни, а после влязохме да намерим дойката и бебето. Веднага щом и последната от стотиците коли потегли от конюшнята надолу по Уест Роуд, ние тръгнахме на юг към Кент, към Хевър, за да прекараме едно лято с децата ми.