Бях си представяла този миг и се бях молила за него всяка нощ на колене, цяла година. Благодаря на Бога, че мълвата не беше стигнала до Кент, и че децата ми така и не узнаха на какъв риск бяхме изложени като семейство. Беше им позволено да получават писма от мен, в които аз им казвах, че съм се омъжила за Уилям и че чакам дете. Бях им казала, че съм родила момиченце и че имаха малка сестричка, и те двамата бяха толкова развълнувани, колкото и аз самата, и копнееха да ме видят така, както и аз копнеех да видя тях.
Те се навъртаха на подвижния мост, когато ние прекосихме парка и аз видях как Катерина дръпна Хенри да стане на крака, след което се затичаха към нас. Катерина беше повдигнала полите си, за да не се оплетат в краката й при тичането, а Хенри я изпреварваше с по-бърза крачка. Свлякох се от коня си и разтворих ръце, за да ги прегърна и двамата, а те се хвърлиха към мен, хванаха ме през кръста и ме прегърнаха здраво.
И двамата бяха пораснали. Плачеше ми се при мисълта колко много бяха пораснали, докато ме нямаше. Хенри ми стигаше до рамото и си личеше, че на ръст и по тегло щеше да стане като баща си Хенри. Катерина почти се беше превърнала в млада жена, висока колкото брат си и грациозна. Тя имаше лешниковите очи на Болейн и тяхната игрива усмивка. Отдалечих я от себе си, за да мога да я разгледам. Нейното тяло добиваше очертанията на жена, а в очите й, които срещнаха моите, се четеше, че тя е почти съзряла. Те ме гледаха ведро и доверчиво.
— О, Катерина, ти ще станеш поредната красавица на рода Болейн — казах аз, а тя почервеня и се сгуши в прегръдките ми.
Уилям слезе от ловния си кон и прегърна Хенри, след което се обърна към Катерина.
— Струва ми се, че трябва да ви целуна ръка — каза той.
Тя се разсмя и се хвърли в прегръдките му.
— Толкова се зарадвах, когато чух, че сте се оженили — каза тя. — Сега „татко“ ли да те наричам?
— Да — каза той уверено, сякаш никога не бе имало каквито и да било съмнения по въпроса. — Освен когато се налага да ми казваш „сър“.
Тя се разхили.
— А бебето?
Аз отидох при дойката, която беше още на мулето си и взех бебето от ръцете й.
— Ето я — казах аз. — Малката ти сестричка.
Катерина веднага я грабна и започна да й гука. Хенри се надвеси над рамото й, за да отметне пеленката и погледна мъничкото личице.
— Колко е мъничка — каза той.
— Тя много порасна — казах аз. — Когато се роди, беше наистина мъничка.
— Много ли плаче? — попита Хенри.
Аз се усмихнах.
— Не чак толкова. Не и като теб. Ти беше истински ревльо.
Той веднага се усмихна смръщено с неговата момчешка усмивка.
— Наистина ли съм бил такъв?
— Да, ужасен, при това.
— Все още си — каза Катерина с превъзходството на по-голямата сестра.
— Не съм — отговори й той. — Все едно. Майко и ъ… татко, ще влезете ли вътре? Вечерята ви скоро ще е готова. Не знаехме по кое време ще пристигнете.
Уилям се обърна към къщата и сложи ръка на рамото на Хенри.
— А ти ми разкажи как върви учението — прикани го той. — Казаха ми, че с теб се занимавал някакъв монах от цистерианския орден. Освен на латински, учат ли те на старогръцки?
Катерина изостана малко.
— Може ли да я понося?
— Можеш да я държиш и цял ден — усмихнах й се аз. — Дойката й ще бъде доволна да си почине.
— А тя ще се събуди ли скоро? — попита Катерина, като надзърташе внимателно към малкото вързопче.
— Да — уверих я аз. — И тогава ще видиш очичките й. Те са тъмносини. Много са красиви. И може би ще ти се усмихне.
Есента на 1535
От Ана получих само едно писмо през есента:
Скъпа сестро,
Ние ходим на лов със соколи — дивечът е добър. Кралят е доволен от ездата и си купи нов ловен кон на невероятно ниска цена. Времето, прекарано със семейство Сиймор в Улфхол, се оказа прекрасно, а Джейн беше пред погледите ни през по-голямата част от времето, както подобава на дъщеря на домакините. Нейната любезност може да изкара човек от нерви. Тя се разхожда с краля в градината и му показва билките, които ползвала, за да цери бедняците, показа му бродериите си и домашните си гълъби. Тя гледа и риба в крепостния ров, която идва, за да бъде нахранена. Обича сама да наглежда как приготвят вечерята за баща си, тъй като счита, че е редно жената да прислужва на мъжа. Въобще, нейното очарование не знае граници. Кралят се занася с нея като ученик. Както можеш да се досетиш, аз далеч не съм толкова възхитена, но все пак се усмихвам, знаейки, че козът е в мен — не скрит някъде в ръкава, а в корема ми.