За миг помислих, че Джейн ще му отвърне, но вместо това тя го дари с една от своите коварни усмивки и се отдалечи.
Ана ме извика в стаята си преди вечеря. Тя веднага забеляза, че не бях облечена в жълто за веселбата.
— По-добре побързай — каза тя.
— Няма да дойда.
За миг помислих, че ще опита да се наложи, но тя предпочете да избегне караницата.
— О, много добре — каза тя. — Но кажи на всички, че си болна. Не искам да задават въпроси.
Тя се погледна в огледалото.
— Личи ли ми? — попита тя. — Този път съм напълняла повече отколкото предишните пъти. Това означава, че бебето расте добре, нали? И че е силно?
— Да — казах аз, за да й вдъхна увереност. — Ти също изглеждаш добре.
Тя се настани пред огледалото.
— Среши косите ми. Никой не може да прави това като теб.
Аз свалих жълтата й качулка и издърпах гъстите й блестящи коси назад към раменете й. Тя имаше две сребърни четки, и аз използвах последователно и двете, сякаш причесвах кон. Ана отметна глава назад и се отдаде на насладата.
— Той трябва да е силен — каза тя. — Никой не знае през какво съм минала, за да се сдобия с това бебе, Мери. Никой няма и да узнае.
В миг почувствах как ръцете ми натежават и стават неумели. Помислих си за вещиците, към чиито съвети може би бе прибягвала и за заклинанията, които сигурно беше правила.
— Той трябва да стане велик английски принц — каза тя тихо. — Защото аз отидох до самите адски порти, за да го взема. Никога няма да разбереш как.
— Тогава не ми казвай — казах аз боязливо.
Тя се изсмя отривисто.
— О, да. Вдигни поли и избягай от тинята, в която съм затънала, малка сестричке. Но аз съм се осмелила да извърша такива неща за страната си, каквито не си виждала и насън.
Насилих се да продължа да реша косите й.
— Сигурна съм в това — казах аз успокояващо.
Тя млъкна за миг, после изведнъж отвори очите си.
— Почувствах го — каза тя и в гласа й се усещаше истинско изумление. — Мери, изведнъж го почувствах.
— Какво почувства?
— Точно преди малко го усетих. Бебето. То се размърда.
— Къде — попитах. — Покажи ми.
Тя удари с ръка наслуки по твърдия корсаж.
— Тук вътре. Вътре. Почувствах го… — тя млъкна. Видях, че лицето й се озари така, както никога преди. — Отново — прошепна тя. — Рита. Това е моето дете, което мърда. Благодаря ти, Боже, че нося дете, живо дете.
Тя стана от стола си, а черната й коса още падаше по раменете й.
— Изтичай и кажи на Джордж.
Дори аз, която знаех за тяхната близост, се учудих.
— На Джордж ли?
— Исках да кажа краля — поправи се тя припряно. — Доведи ми краля.
Аз изтичах от стаята й към покоите на краля. Обличаха го за вечеря, но в стаята му имаше петима-шестима мъже. Аз се поклоних, а той се извърна и грейна от радост, че ме вижда.
— О, това е другата Болейн — каза той. — Тази с добрия нрав.
Повечето мъже се засмяха на шегата му.
— Кралицата моли да ви види веднага, сир — казах аз. — Тя има добри вести за вас, които не могат да чакат.
Той повдигна жълтеникаво-рижа вежда — през онези дни се държеше особено царствено.
— Значи тя ви праща да тичате като някой паж, за да ме доведете — все едно, че съм кученце?
Аз отново се поклоних.
— Сир, това е новина, за която с радост тичам. А и вие щяхте да се отзовете, ако знаехте за какво се отнася.
Някой измърмори нещо зад гърба ми, а кралят наметна един златен плащ и приглади хермелиновите си маншети.
— Хайде тогава, лейди Мери. Вие ще заведете нетърпеливото кученце при онази, която го вика. Можете да ме отведете, където пожелаете.
Аз сложих ръка на неговата и не се отдръпнах, когато той ме придърпа към себе си.
— Животът на омъжена жена ви отива, Мери — каза той интимно, когато заслизахме надолу по стълбите и половината от хората му тръгнаха след нас. — Вие сте толкова красива, колкото бяхте като девойка, по времето, когато бяхте моята сладка любима.
Винаги заставах нащрек, когато Хенри ставаше любвеобилен.
— Това беше отдавна — казах аз предпазливо. — А ваша милост е два пъти по-голям крал отпреди.
Веднага щом чух какво съм казала, аз се наругах за глупостта си. Исках да кажа, че той беше станал по-могъщ и по-очарователен. Но каквато си бях глупачка, прозвуча така, сякаш беше два пъти по-дебел от преди, а това беше горчивата истина.
Той се закова на третото стъпало от стълбището. На мен ми се прииска да падна на колене. Не посмях да го погледна. Знаех, че в целия свят нямаше по-неумела придворна от мен, щом опираше до това да кажа някоя хубава дума. Бях напълно неспособна да го сторя, както следваше.