— Закълнете ми се, че никога вече няма да участвате в турнир — каза тя пламенно.
Той извърна глава.
— Оставете ме да си почивам — каза той. — Вие с вашите клетви и обещания. Господ да ми е на помощ. Мислех си, че отхвърляйки кралицата, получавам нещо по-добро от нея.
Това беше най-мрачният момент, на който бях станала свидетелка между тях двамата. Ана дори не възрази. Нейното лице беше бледо като неговото. И двамата приличаха на призраци, полумъртви от собствения си страх. Това, което трябваше да бъде среща на любовта, беше послужило да им напомни и на двамата колко несигурна беше властта им над страната. Ана се поклони на тежкото туловище, което лежеше на леглото и излезе от стаята. Тя вървеше бавно, сякаш носеше товар на плещите си, но на вратата се спря за миг.
Гледах я как се преобрази. Изправи глава, устните й се извиха в усмивка. Раменете й се изправиха и тя се понадигна лекичко, като танцьорка преди танц. После кимна на пазача пред вратата и той я отвори. Ана влезе сред жужащия двор с лице, на което беше изписана благодарност, за да им съобщи, че кралят е добре, че се е шегувал с нея по повод падането си от коня, че ще язди отново на турнири веднага щом бъде в състояние, и че те двамата са щастливи.
Хенри беше тих и замислен, докато се възстановяваше от падането си. Болките в тялото му го предупреждаваха за проблемите, които можеше да очаква с напредването на възрастта. От раната на крака му течеше кръв, примесена с жълтеникава гной, и той през цялото време трябваше да я увива с превръзка, а когато сядаше, изпъваше крак напред, върху някоя табуретка. Тази гледка беше унизителна за него — той, който винаги се беше гордял със здравите си крака и гордо изправената си стойка. Сега куцаше като вървеше, а прасецът му беше обезформен от дебелите превръзки. А което беше още по-лошо, той миришеше на кокоши тор. Хенри, златният принц на Англия, признат за най-хубавия принц в цяла Европа, виждаше как старостта наближаваше и как щеше да я преживее куцукайки, с постоянната болка и с вонята на мръсен просяк.
Ана не го разбираше.
— За Бога, съпруже, бъдете щастлив — сопваше му се тя. — Вие бяхте пощаден, какво още искате?
— И двамата бяхме пощадени. Какво щеше да се случи с вас, ако мен ме нямаше?
— Щях да се справя достатъчно добре.
— Мисля, че всички се справяте достатъчно добре. Ако аз бях паднал мъртъв, вие и вашите хора щяхте да се настаните на трона ми, докато е още топъл.
Тя трябваше да се сдържа повече, но по навик избухна.
— Обиждате ли ме? — попита тя. — Да не обвинявате семейството ми в нелоялност?
Придворните, които чакаха вечерята си в голямата зала, снишиха гласове и започнаха да се напрягат да доловят какво се говореше.
— Хауърд са лоялни най-вече към себе си, и едва тогава към своя крал — отвърна Хенри.
Аз забелязах как сър Джон Сиймор изправи главата си и как се усмихна тайничко.
— Семейството ми е заложило живота си, за да ви служи — отсече Ана.
— Вие и сестра ви със сигурност паднахте като мъртви в леглото му в името на каузата — намеси се шутът на Хенри, бърз като стрела, и всички се разсмяха. Аз се изчервих и срещнах погледа на Уилям. Видях как ръката му се прокрадва там, където трябваше да е мечът му, но беше безсмислено да се нахвърля на някакъв шут, особено щом кралят се смееше.
Хенри се пресегна величествено и потупа корема на Ана.
— За благородни цели — каза той. Тя раздразнено отблъсна ръката му. Той замръзна на мястото си и доброто му настроение в миг се изпари.
— Не съм кобила — отсече тя. — И не ми харесва да ме тупат като че ли съм такава.
— Не сте — каза той студено. — Ако имах кобила с такъв отвратителен характер като вашия, досега да съм я дал на кучетата.
— Повече би ви прилягало да обяздите такава кобила и да я укротите — предизвика го тя.
Ние зачакахме поредния му остроумен отговор. Само че настана тишина, която продължи поне минута. Усмивката на Ана стана напрегната.
— Някои кобили едва ли заслужават такова усилие — каза той тихо.
Само няколко души, които бяха най-близо до масата на подиума, можаха да чуят думите му. Ана пребледня, отметна в миг глава и смехът й се разля високо и звънко, сякаш кралят беше казал нещо извънредно смешно. Повечето от хората наведоха глави и се направиха, че разговарят със съседите си. Очите на Ана блеснаха и пробягнаха покрай мен към Джордж. Той я погледна в отговор, като задържа за миг погледа й, осезаемо като успокояваща милувка.