— О, добре — каза тя раздразнено. — Ти ще останеш с мен, нали, Джордж?
— Жена ти ще се раздрънка — предупредих го аз. — Тя вече разправя наляво и надясно, че прекарваш твърде много време тук.
Аз си помислих, че Ана само ще свие рамене, но тя и Джордж си размениха един бърз поглед, и Джордж стана на крака да си върви.
— Винаги ли трябва да стоя сама? — попита Ана. — Да се разхождам сама, да се моля сама и да спя сама?
Като чу мрачните й думи, Джордж се поколеба.
— Да — казах аз настоятелно. — Ти избра да бъдеш кралица. Предупредих те, че това няма да ти донесе щастие.
На сутринта двете с Джейн Сиймор се оказахме една до друга на път за литургията. Ние минахме край отворената врата на краля и го видяхме седнал на масата си, болният му крак беше протегнат на един стол пред него, а един служител четеше писма на глас и ги поставяше пред краля за подпис. Когато Джейн минаваше край вратата му, тя забави крачка и му се усмихна, а той спря и я загледа с перо в ръка, докато мастилото засъхваше на върха му.
Джейн и аз коленичихме една до друга в параклиса на кралицата и слушахме литургията, която отслужваха пред олтара на църквата под нас.
— Джейн — казах аз тихо.
Тя отвори очи — беше се отнесла някъде в молитвите си.
— Да, Мери? Простете ми, бях се увлякла.
— Ако продължавате да флиртувате с краля с тези тъжни малки усмивчици, някой от семейство Болейн, ще ви издере очите.
Ана доби навика да се разхожда край реката, нагоре към моравата за игра на кегли, през алеята с тисовете, покрай тенис кортовете и обратно към замъка — всеки ден по време на бременността си. Аз винаги я придружавах, а Джордж също вървеше до нея. Повечето от нейните дами също идваха, както и някои от хората на краля, тъй като кралят не ходеше на лов през следобедите. Джордж и сър Франсис Уестън вървяха от двете страни на Ана, разсмиваха я и й подаваха ръка, за да й помогнат, когато се изкачвахме нагоре по стълбите към моравата за кегли, а някой от обичайната ни компания — Хенри Норис, сър Томас Уайът или Уилям придружаваше мен.
Един ден Ана беше изморена и скъси разходката. Ние влязохме обратно в двореца, тя — под ръка с Джордж, а аз — няколко крачки след нея с Хенри Норис. Когато ни видяха да идваме към тях, пазачите ни отвориха вратите на покоите й, благодарение на което се създаде драматична ситуация — Джейн Сиймор скочи от скута на краля, а той се опитваше да се изправи на крака, да изтърси мантията си и да си придаде безгрижен вид, но тъй като още накуцваше от падането си, той залитна и доби глуповат вид. Ана влетя като вихър.
— Махай се, уличнице — каза тя остро на Джейн Сиймор. Джейн се поклони и избяга от стаята. Джордж се опита да отведе Ана към нейните покои, но тя се нахвърли на краля.
— Какво правехте с това същество в скута си? Тя да не е някакъв нов вид лапа?
— Говорехме… — каза той неловко.
— Толкова тихо ли говори, че се налага да пъха езика си в ухото ви?
— Аз бях… това беше…
— Знам какво беше! — извика му Ана. — Целият двор знае какво беше. Всички имахме честта да видим какво беше. Мъж, който казва, че е твърде уморен за разходки, изтегнал се доволно с някаква малка хитра никаквица, която се промъква в скута му.
— Ана… — каза той. Всички освен Ана доловихме предупредителната нотка в гласа му.
— Няма да търпя това. Тя трябва да напусне двора! — отсече тя.
— Семейство Сиймор са верни служители на короната и наши добри слуги — каза той важно. — Те остават тук.
— Тя не е по-добра с нищо от някоя уличница в градска баня — гневеше се Ана. — Освен това тя не ми е приятелка. Няма да я оставя сред своите придворни.
— Тя е благородна и чиста млада жена с…
— Чиста ли? А какво правеше в скута ви? Молитви ли четеше?
— Достатъчно! — каза той разярено. — Тя остава сред дамите ви. Семейството й остава в двора. Вие си позволявате твърде много, мадам.
— Не е вярно! — настояваше Ана. — Аз имам думата, когато става въпрос кой да ми прислужва. Аз съм кралица и това са моите покои. Няма да държа в тях жена, която не харесвам.
— Ще държите придворните, които аз ви избера — държеше той на своето. — Аз съм кралят.
— Няма да ми заповядвате — каза тя задъхано, с ръка на сърцето.
— Ана — казах аз, — успокой се — но тя дори не ме чу.
— Аз заповядвам на всички — каза той. — Ще правите каквото ви повелявам, защото съм ваш съпруг и крал.
— Проклета да съм, ако го направя! — извика тя, завъртя се на пета и избяга към стаята си. Отвори вратата и му извика от прага: