Ако Джордж я беше слушал по-внимателно, той щеше да долови остротата и нервността в гласа й. Но той гледаше грейналото й решително лице.
— Напред и нагоре, Anna Regina! — каза той.
Тя му се усмихна лъчезарно.
— Напред и нагоре. А следващият път ще е момче.
Тя се обърна в прегръдките му, сложи ръцете си на раменете му и го погледна, все едно, че й беше любовник, комуто се доверяваше.
— Сега какво да правя?
— Трябва да си го върнеш — каза той сериозно. — Не го нападай и не му позволявай да вижда страха ти. Накарай го да се върне при теб с помощта на всеки номер, който ти е известен. Плени го отново.
Тя се поколеба, после се усмихна и каза истината, която се криеше зад ослепителната й усмивка.
— Джордж, аз съм с десет години по-стара от времето, когато за първи път го ухажвах. Наближавам тридесетте. Родих само едно живо бебе, а сега знае, че съм родила урод. Сигурно го отвращавам.
Джордж я хвана по-здраво през кръста.
— Не може да го отвращаваш — каза той простичко. — Иначе всички ние сме загубени. Ще трябва пак да го привлечеш.
— Но аз бях тази, която го научи да следва желанията си. И което е още по-лошо, аз напълних празната му глава с това ново учение. Сега той си мисли, че неговите желания са проява на Божественото. Само да му се прииска нещо, и смята, че Бог го е пожелал. Той няма нужда от потвърждението на свещеник, епископ или на папата. Неговите прищевки са свещени. Как може някой да накара такъв мъж да се върне при жена си?
Джордж погледна през главата й към мен за помощ. Аз се доближих към тях.
— Той обича да му съчувстват — казах аз. — Да го успокояват. Приласкай го, кажи му, че е чудесен, хвали го и бъди мила с него.
Тя ме погледна така неразбиращо, все едно й говорех на непонятен език.
— Аз съм му любовница, а не майка — каза тя глухо.
— Сега той има нужда от майка — каза Джордж. — Наранен е, чувства се стар и разбит. Бои се от старостта, страхува се от смъртта. Раната на крака му мирише. Той е ужасен от мисълта да не умре, преди да е дал наследник на Англия. Необходима му е жена, която да бъде нежна с него, докато не се почувства отново добре. Джейн Сиймор е самата доброта. Ти трябва да я надминеш в това.
Ана мълчеше. Ние всички знаехме, че беше невъзможно някой да е по-ласкав от Джейн Сиймор, когато се целеше в короната. Дори Ана, тази най-съвършена изкусителка, не можеше, дори тя не можеше да надмине по нежност Джейн Сиймор. Ведрината беше изчезнала от лицето й, и за момент в нейната крехка бледност аз видях решителното лице на собствената ни майка.
— В името Божие, надявам се това да я убие — каза тя внезапно с озлобление. — Ако тя посегне на короната ми и се възкачи на трона ми, дано това стане причина за нейната смърт. Надявам се да умре млада. Дано да умре при раждането на неговия син. Надявам се и момченцето да умре също.
Джордж се вцепени. Той виждаше през прозореца завръщащата се от лов свита.
— Изтичай долу, Мери, и кажи на краля, че идвам — каза Ана, без да помръдва от прегръдките на Джордж.
Аз затичах надолу по стълбите, докато кралят слизаше от коня си. Видях как той трепна, когато стъпи на земята и цялата му тежест падна на ранения крак. Джейн яздеше до него с цяла свита Сийморовци около тях. Аз се огледах за майка си, за баща си и за чичо си. Те бяха изместени настрани, в сянка.
— Ваше величество — казах, като му се поклоних. — Сестра ми, кралицата, дойде, и ме праща да ви предам нейните благопожелания.
Хенри ме погледна с кисело изражение, челото му беше сбърчено от болка, а устата му — присвита.
— Кажете й, че съм изморен от ездата и че ще я видя на вечеря — отговори той кратко.
Подмина ме с тежката си походка — вървеше неравно и гледаше да не натоварва пострадалия си крак. Сър Джон Сиймор помогна на дъщеря си да слезе от коня. Аз забелязах новата й рокля за езда, новия й кон и диаманта, който блестеше върху ръкавицата й. Така копнеех да й кажа някоя язвителна дума, че трябваше да прехапя езика си, за да се насиля да й се усмихна мило и да отстъпя назад, докато баща й и брат й я изпращаха през големите порти към покоите й — към покоите, предназначени за фаворитката на краля.
Майка ми и баща ми последваха Сийморови в свитата. Аз ги чаках, за да ме попитат как е Ана, но те ме подминаха само с едно кимване на главата.
— Ана е добре — казах аз, въпреки че майка ми подминаваше.
— Чудесно — каза тя хладно.
— Няма ли да дойдете при нея?
Лицето й беше безчувствено, сякаш никога не бе имала деца. Сякаш никога не бе раждала нито една от двете ни.
— Ще я посетя, когато кралят отиде в покоите й — каза тя.