Уилям се замисли за миг.
— И къде е гатанката?
— В смисъла на думите му.
Той поклати глава.
— Чичо ти винаги ще си остане загадка за мен — каза той. — Но аз нямам намерение да се чудя какво има предвид, а ще последвам съвета му. Отивам веднага да доведа Хенри при нас.
Само с две крачи той се озова до един от мъжете и му каза да го извини пред краля, ако го повика и да му предаде, че ще се върне обратно до четири дни. После дойде в коридора при мен, като крачеше към стълбите толкова бързо, че аз трябваше да подтичвам, за да вървя в крак с него.
— Защо? Какво според теб ще стане? — попитах аз, съвсем изплашена.
— Не знам. Знам само, че щом чичо ти препоръчва синът ни да не общува със сина на Хенри Норис, то аз ще го прибера веднага. А когато го доведа тук, всички ние заминаваме за Рочфорд. Не искам да чакам второ предупреждение.
Голямата порта към двора се разтвори и той излезе тичешком през нея. Аз подхванах краищата на полите си и изтичах след него. Той извика един от прислужниците на Хауърд, той излезе, препъвайки се, и пак влезе, за да доведе коня на Уилям.
— Не можеш да го вземеш от учителите му без разрешението на Ана — казах аз забързано.
— Просто ще го направя — каза Уилям. — Можем да получим разрешението след това — ако имаме нужда от него. Всичко тук се случва твърде бързо за мен. Искам твоето момче да е в безопасност — той ме притисна в прегръдките си и ме целуна силно по устата. — Мила моя, тежко ми е, че те оставям тук сред всичко това.
— Но какво може да се случи?
Той ме целуна по-силно.
— Един Бог знае. Но чичо ти не раздава предупреждения с лека ръка. Ще доведа момчето ни, след което се махаме оттук, преди всичко това да ни е повлякло надолу.
— Ще изтичам да ти донеса плаща за път.
— Ще взема някой от конярите — той влезе в стаичката им и се върна с най-обикновено плътно наметало.
— Толкова ли бързаш, че не можеш да изчакаш да ти донеса наметалото?
— Предпочитам да тръгвам — каза той простичко и категоричността на тона му ме накара да се страхувам за сина си повече отвсякога.
— Имаш ли пари?
— Достатъчно — усмихна се той кисело. — Току-що спечелих кесия злато от сър Едуард Сиймор. За добра кауза, нали?
— Колко време смяташ, че ще се забавиш?
Той се замисли за миг.
— Три дни, а може и четири. Не повече. Ще яздя без почивка. Можеш ли да ме изчакаш четири дни?
— Да.
— Ако нещата се влошат, вземи Катерина и бебето и тръгвай. Аз ще доведа Хенри при теб в Рочфорд при всички случаи.
— Добре.
Последва още една силна целувка, Уилям сложи стъпало на стремето и се метна на седлото. Конят беше отпочинал и нетърпелив, но той забави хода му и те преминаха под арката и напред по пътя. Аз заслоних очи с ръка и го загледах как се отдалечава. Потреперих под ярките слънчеви лъчи в двора на конюшнята — сякаш съзнавах, че единственият човек, който можеше да ме избави, си заминаваше.
Джейн Сиймор повече не се появи в покоите на кралицата и странна тишина изпълни слънчевите стаи. Прислужничките все още идваха и изпълняваха задълженията си, огънят беше запален, столовете бяха подредени, на масите бяха наредени плодове, вода и вино — всичко беше приготвено за посетители, но никой не идваше.
Ана и аз, дъщеря ми Катерина, леля Ана и Мадж Шелтън седяхме смутени в голямата ехтяща стая. Майка ми никога повече не дойде, тя се беше отдръпнала от нас напълно, все едно, че никога не се бяхме раждали. Така и не видяхме баща си. Чичо ми гледаше през нас като през стъкло.
— Чувствам се като призрак — каза Ана. Разхождахме се край реката и тя се беше облегнала на рамото на Джордж. Аз вървях зад нея със сър Франсис Уестън, а Мадж беше зад мен, придружена от сър Уилям Бреретън. Едва успявах да говоря от тревога. Не знаех защо чичо ми беше споменал тези хора пред мен. Не знаех какви тайни се крият зад имената им. Чувствах се така, сякаш бе организиран заговор и всеки момент на пътя ни щеше да се изпречи капан, в който и аз щях да вляза, без да разбирам нищо.
— Провеждат някакви разпити — каза Джордж. — Това успях да разбера от един паж, който влезе да им налее вино. Секретарят Кромуел, чичо ни, херцогът на Съфолк и останалите.
Сестра ми и брат ми внимаваха да не си разменят дори поглед.
— Не могат да ме обвинят в нищо — каза Ана.
— Не могат — каза Джордж. — Но могат да измислят лъжливи обвинения. Спомни си какво казаха по адрес на кралица Катерина.
Ана внезапно го нападна.
— Заради мъртвороденото е — каза тя изведнъж. — Не е ли така? Както и заради бръщолевенето на онази противна стара акушерка и невероятните й лъжи.