Погледнах назад, когато излизахме. Хенри не беше помръднал. Той държеше лицето си извърнато от нас и от малката ни принцеса, докато вратата не се затвори зад нас и ние не останахме отвън, все още без да знаем какво се обсъждаше там, какво бяха решили и какво предстоеше да се случи.
Ние отидохме обратно в покоите на Ана, бавачката дойде и взе Елизабет. Аз я пуснах със съжаление. Прииска ми се да мога да прегърна своето бебе. Мислех си за Уилям и се чудех докъде ли е стигнал по пътя към сина ми. Лошите предчувствия бяха надвиснали над двореца като буреносни облаци.
Когато отворихме вратата на стаята на Ана, отвътре изскочи пъргаво някаква фигура, Ана изпищя и отскочи назад. Джордж извади кинжала си и едва не го намушка, но успя да се спре.
— Смийтън! — каза той. — Какво, по дяволите, правиш тук?
— Дойдох да видя кралицата — каза младежът.
— За Бога, едва не те прободох. Не трябва да идваш тук без покана. Махай се, младежо! Махай се!
— Трябва да попитам… Трябва да кажа…
— Вън — каза Джордж.
— Ще свидетелствате ли в моя полза, ваше величество? — извика Смийтън през рамо, докато Джордж го избутваше през вратата. — Те ме извикаха и ми зададоха толкова много въпроси.
— Чакай малко — казах аз бързо. — Какви въпроси?
Ана се отпусна на стола до прозореца и погледна настрани.
— Какво значение има? — каза тя. — Те ще разпитват всеки за всичко.
— Питаха ме дали съм близък с вас, ваше величество — каза той, като се изчерви силно като момиче. — Или с вас, сър — каза той на Джордж. — Питаха ме дали не съм бил ваш Ганимед. Отначало не разбирах какво имат предвид, но после ми обясниха.
— И ти какво каза? — попита Джордж.
— Казах „не“. Не исках да им казвам…
— Добре — каза Джордж. — Продължавай да твърдиш същото и повече не се доближавай до кралицата, до мен или до сестра ми.
— Но аз се страхувам — каза младежът.
Той не на шега се беше разтреперил, а в очите му напираха сълзи. Бяха го разпитвали с часове за пороци, за които дори не беше чувал. Те бяха закоравели стари воини и висши духовници, които знаеха повече за греховете от това, което той можеше някога въобще да научи. Затова бе изтичал при нас за помощ, но не успя да получи нищо.
Джордж го хвана за лакътя и го измъкна до вратата.
— Набий това в хубавата си, глупава главица — каза той глухо. — Ти си невинен, казал си го, и спокойно можеш да се разминеш без повече неприятности. Но ако те намерят тук, могат да си помислят, че си свързан с нас, както и подкупен от нас да лъжесвидетелстваш. Така че се махай и стой далеч. Това е най-неподходящото място на света, откъдето можеш да очакваш помощ.
Той го избута от вратата, но момчето се вкопчи в рамката, макар че войниците отвън чакаха и само една думичка от Джордж щеше да е достатъчна, за да го изхвърлят надолу по стълбите.
— И не споменавай сър Франсис — каза Джордж бързо и тихо. — Нито каквото и да било от това, което си видял и чул. Разбра ли? Нищо не казвай.
Младежът още се беше вкопчил.
— Нищо не съм казал! — възкликна той. — Бях верен. Но какво ще стане, ако пак ме разпитват? Кой ще ме защити? Кой ще остане мой приятел?
Джордж кимна на войника, който удари рязко ръката на момчето. То пусна рамката с вик на болка, а Джордж затръшна вратата в лицето му.
— Никой — каза Джордж мрачно. — Също както никой няма да защити и нас.
На следващия ден беше майският празник. Ана трябваше да бъде събудена призори от нейните дами, които да пеят под прозореца й, а девойките да шестват с обелени върбови клонки. Но никой не го беше организирал, така че за първи път досега това не се случи. Тя се събуди измъчена и бледна в обичайното време и прекара първия час от деня на колене пред молитвеното столче, преди да отиде на литургия, повела придворните дами.
Джейн я следваше, облечена в бяло и зелено. Семейство Сиймор бяха довели пролетта вътре с цветя и песни, Джейн беше спала с цветя под възглавницата и без съмнение, беше сънувала бъдещия си съпруг. Аз погледнах приветливото й лице и се зачудих дали тя съзнаваше колко са високи залозите в нейната игра. Тя се усмихна, вперила поглед в безизразното ми лице, и ми пожела майската утрин да ми донесе радост.
Ние вървяхме в редица край кралския параклис, но той извърна поглед, когато Ана преминаваше. Тя коленичи за молитвите и ги следваше внимателно, като казваше всяка думичка така набожно, както самата Джейн. Когато литургията приключи и ние напускахме църквата, кралят излезе от неговия коридор и й каза бързо:
— Ще гледате ли турнира?