— Да — каза Ана изненадана. — Разбира се.
— Пада се брат ви да се сражава срещу Хенри Норис — каза той, като я наблюдаваше внимателно.
Ана сви рамене.
— Е, и? — попита тя.
— Ще ви е трудно да определите победителя в този двубой — самите му думи бяха пропити с двусмислие, явно намекваше, че Ана трябва да знае какво има предвид.
Ана измести поглед от него към мен, сякаш аз можех да й помогна. Аз повдигнах вежди. Също не разбирах.
— Бих заложила на брат си, като добра сестра — каза тя предпазливо. — Въпреки че Хенри Норис е също много добър рицар.
— Вероятно ще ви е трудно да изберете между двамата — предположи кралят.
Имаше нещо в учудената й усмивка, което будеше жал.
— Не, сър. Кого бихте искали да избера?
Лицето му в миг потъмня.
— Можете да бъдете сигурна, че ще следя кого ще изберете — каза той внезапно, рязко и злобно, обърна се и силно закуца. Болният му крак беше по-дебел заради превръзките. Ана го проследи безмълвно с поглед, докато се отдалечаваше.
Следобедът беше горещ и душен, облаците бяха слезли ниско над палата, а арената за турнири изглеждаше жалка и някак безсмислена. Усещах, че постоянно гледам към пътя за Лондон, за да видя дали Уилям се завръща, макар да знаех, че мога да го очаквам най-малко след два дни.
Ана беше облечена в сребристо и бяло и носеше бяла майска клонка, сякаш празнуваше безгрижно като девойка през пролетта. Рицарите се приготвяха да се сражават в турнира, яздеха в кръг пред кралската трибуна с шлемове под мишница, усмихваха се на краля и на кралицата, която седеше до него, и на дамите зад нея.
— Ще заложите ли? — попита кралят Ана.
Видях как тя му отвърна с усмивка, щом долови, че й говори с обичайния си тон.
— О, да! — каза тя.
— За кого сте в първия двубой?
Това беше същият въпрос, който й беше задал в параклиса.
— Трябва да подкрепя брат си — каза тя усмихнато. — Ние от семейство Болейн трябва да се подкрепяме.
— Дадох на Норис собствения си кон — предупреди я той. — Струва ми се, ще разберете, че той е по-добрият.
Ана се засмя.
— Тогава ще заложа благосклонността си на него, а парите — на брат си. Това ще се понрави ли на ваше величество?
Той кимна, но не каза нищо.
Ана извади кърпичка от роклята си, наведе се към края на кралската трибуна и извика сър Хенри Норис. Той пое с коня към нея и наклони копието си за поздрав. Тя протегна кърпичката и, държейки юздите на вървящия кон с една ръка, той протегна леко копието към ръката й и взе кърпичката с едно плавно и умело движение. Направи това така красиво, че дамите на терасата заръкопляскаха, а Норис се усмихна, наклони копието в ръката си, грабна кърпичката от върха на копието и я втъкна в нагръдника си.
Всички гледаха Норис, но аз наблюдавах краля. В погледа му видях нещо, което никога преди това не бях виждала, но съзнавах, че се спотайваше там като сянка. Погледът, с който стрелна Ана, когато тя подаде кърпичката си на Норис, беше на мъж, пил от чашата, която сега се канеше да натроши на парчета. Приличаше на човек, комуто е омръзнало любимото кученце и е намислил да го удави. Той беше приключил със сестра ми. Видях го в погледа му. Това, което не знаех, бе как смяташе да се отърве от нея.
Разнесе се тътен на гръмотевица, злокобен като рев на нападаща се мечка, и кралят извика, че турнирът може да започне. Брат ни спечели първия двубой, Норис — втория, после брат ни спечели и третия. Той върна коня си назад, за да може следващият участник да заеме мястото си, а Ана стана и заръкопляска.
Кралят застина неподвижен, наблюдавайки Ана. В следобедната горещина кракът му започваше да мирише, но той не обръщаше внимание. Предложиха му питие и малко ранни ягоди. Той яде и пи, взе си и малко вино и сладкиши. Двубоите продължиха. Ана се обърна, усмихна му се и завърза разговор с него. Той седеше до нея, все едно й беше съдник, сякаш беше дошъл денят на страшния съд.
В края на турнира Ана стана, за да раздаде наградите. Аз дори не видях кой спечели, тъй като наблюдавах краля. Докато Ана раздаваше наградите и протягаше нежната си ръка за целувка, кралят се изправи и отиде в дъното на трибуната. Видях да посочва Хенри Норис и да му прави знак да се приближи. Норис бе свалил доспехите си, но както си беше на запотения кон, заобиколи с него към задната част на трибуната, за да срещне краля.
— Къде отива кралят? — попита Ана, като се огледа. Погледнах към пътя за Лондон, обзета от копнеж да видя коня на Уилям. Но там, на пътя, беше знамето на краля и самият той — туловището на коня не можеше да бъде сбъркано. До него беше Норис заедно с малка свита. Те яздеха бързо на запад, към Лондон.