— Къде се е запътил така забързано? — попита Ана смутено. — Каза ли, че заминава?
Джейн Паркър пристъпи напред.
— Не знаехте ли? — попита тя ведро. — Секретарят Кромуел задържа онзи младеж Марк Смийтън в къщата си снощи, а сега го закара в Тауър. Прати хора да кажат това на краля. Дали кралят не отива в Тауър да види какво си е признал младежът? Но защо ще води със себе си и Хенри Норис?
Джордж и аз бяхме с Ана в покоите й — същински укриващи се затворници. Седяхме мълчаливо. Чувствахме се така, сякаш бяхме под обсада.
— Тръгвам си призори — казах аз на Ана. — Прости ми, Ана, но трябва да отведа Катерина оттук.
— Къде е Уилям? — попита Джордж.
— Отиде да вземе Хенри от учителя му.
Ана вдигна глава, като чу думите ми.
— Хенри е под моя опека — припомни ми тя. — Не можеш да го вземаш без моето съгласие.
Аз не й отвърнах веднага.
— За Бога, Ана, остави ме да се погрижа за безопасността му. Това не е времето ти и аз да се караме за това кой на какво има право. Аз ще го пазя, а ако мога да опазя и Елизабет, ще направя и това.
Тя запази за миг мълчание, сякаш дори сега искаше да се състезава с мен, но после кимна.
— Ще играем ли на карти? — попита тя безразлично. — Не мога да спя. Искате ли да играем цяла нощ?
— Добре. Само изчакай да проверя дали Катерина е заспала.
Отидох да намеря дъщеря си. Тя беше отишла на вечеря с другите придворни и ми каза, че цялата зала гъмжала от слухове. Тронът на краля бил празен. Столът на Кромуел също. Никой не знаел защо Смийтън бил задържан под стража. Никой не знаел защо кралят бе заминал с Норис. Ако това беше някакъв знак за специално отличие, то къде бяха те двамата тази вечер? Къде вечеряха точно на майския празник?
— Няма значение — казах аз, като смених темата. — Искам да си приготвиш някои неща, като например чиста риза и чисти чорапи, и да си готова да тръгнем утре.
— В опасност ли сме? — тя не беше изненадана. Вече беше възпитаница на двора и никога нямаше отново да бъде предишната свежа провинциална девойка.
— Не знам — казах аз лаконично. — Но искам да имаш достатъчно сили да яздиш утре цял ден, така че държа добре да се наспиш. Обещаваш ли ми?
Тя кимна. Аз я сложих да легне в леглото ми и тя положи глава на възглавницата, където обикновено лягаше Уилям. Молех Бога утрешният ден да ми доведе Уилям и Хенри, и всички да заминем заедно за мястото, където натежалите от плод клони на ябълковото дърво се огъваха надолу чак до пътя, а малката фермичка се гушеше на припек. Целунах я за лека нощ и пратих един от пажовете да изтича да каже на дойката да е готова утре да тръгнем призори.
Промъкнах се обратно до покоите на кралицата. Ана се беше свила до огъня, а Джордж беше до нея, на рогозката пред камината, сякаш и двамата мръзнеха, макар че нощта беше тиха и завесите на отворените прозорци дори не помръдваха.
— Двамата Болейн — казах аз тихо от прага.
Джордж се обърна, протегна ръка към мен и ме придърпа надолу към себе си, така че да може да ни прегърне и двете.
— Обзалагам се, че всичко ще ни се размине — каза той храбро. — Обзалагам се, че отново ще се изправим на крака и ще пратим всички по дяволите, и че по това време идущата година Ана ще има момче в люлката, а аз ще получа ордена на жартиерата.
Ние прекарахме нощта сгушени един в друг като скитници, които се крият от нощната стража, а когато навън започна да се развиделява, аз слязох тихо по стълбите в двора при конюшните и хвърлих едно камъче през прозореца на стаята, в която спяха конярите. Първият младеж, който надникна през прозореца, получи задачата да изведе коня ми от конюшнята и да го оседлае. Но когато изведе коня на Катерина на двора, той спря и поклати глава.
— Паднала му е подковата — каза той.
— Какво?
— Ще трябва да го заведа при ковача.
— Може ли да го направиш веднага?
— Още не е отворил ковачницата.
— Кажи му да отвори!
— Господарке, огнището на ковачницата ще е още студено. Ковачът трябва да стане, да запали огъня и чак тогава може да подкове животното.
Аз изругах безсилно и се извърнах.
— Можете да вземете друг кон — предложи момъкът, прозявайки се.
Поклатих глава. Това беше дълго пътуване, а Катерина не беше достатъчно опитна ездачка, за да се справи с нов кон.
— Не — казах аз. — Ще трябва да изчакаме да й подковат коня. Заведете го при ковача, събудете го и нека да го подкове. Тогава елате и ме потърсете, за да ми кажете, че всичко е готово. Но ми го съобщете насаме и не предавайте това другиму — аз погледнах тревожно към тъмните прозорци на двореца, които сякаш ме гледаха. — Не искам всеки глупак на света да знае, че излизам на езда.