— Нека остана — каза тя. — Искам да остана, докато пуснат леля Ана в манастир и всичко това свърши.
— Тя добре ли е?
— Добре е. Моли се през цялото време и се подготвя за живот зад манастирските стени. Тя знае, че трябва да се откаже от положението си на кралица. Знае, че трябва да се откаже от принцеса Елизабет. Приела е, че вече няма да бъде кралица. Но откакто делото приключи, е по-добре. Вече не я подслушват и следят така. И е по-спокойна.
— Виждала ли си Джордж? — попитах аз. Опитах се да говоря спокойно, но се задавих от мъка.
Катерина ме погледна и тъмните й Болейнови очи се изпълниха с жал.
— Това е затвор — каза тя нежно. — Не мога да ходя на посещения.
Аз поклатих глава на собствената си глупост.
— Когато бях тук предишния път, това беше просто един от многото кралски замъци. Можех да ходя, където си искам. Трябваше да си дам сметка, че сега всичко е различно.
— Кралят ще се ожени ли за Джейн Сиймор? — попита ме Катерина. — Тя иска да знае.
— Можеш да й кажеш, че това е сигурно — казах аз. — Той е в къщата й всяка нощ. Държи се така, както през онези дни, когато тичаше след Ана.
Катерина кимна.
— Трябва да тръгвам — каза тя, като погледна към стража зад себе си.
— Кажи на Ана… — аз замълчах. Това, което имах да кажа, беше твърде много, за да бъде предадено от друг човек. Бяха минали дълги години, изпълнени със съперничество, последвано от принудителна близост и винаги, подчертавайки силата на сестринската ни обич, присъстваше и чувството, че другата трябва да бъде надмината. Как можех да й предам няколко думи, които да й кажат всичко това, и в същото време да й обяснят, че още я обичам, че съм щастлива, че съм била нейна сестра, макар да знаех, че е довела себе си и Джордж дотук? Че никога нямаше да й простя това, което причини на всички нас, но че в същото време аз напълно я разбирах?
— Какво да й кажа? — завъртя се Катерина, като чакаше да я пусна да си върви.
— Кажи й, че мисля за нея — казах аз простичко. — През цялото време. Всеки ден. Както винаги.
На следващия ден обезглавиха брат ми до любовника му Франсис Уестън, заедно с Хенри Норис, Уилям Бреретън и Марк Смийтън. Това стана на Тауър Грийн, пред прозореца на Ана, която гледаше как умират приятелите й, а след тях брат й. Аз се разхождах по калния бряг на реката с бебето на хълбока си, и се опитвах да не обръщам внимание какво се случваше. Вятърът повяваше леко нагоре по реката, една чайка изграчи скръбно над главата ми. По течението се носеха странни отломки: парчета въже, дървесина, раковини, оплетени във водорасли. Аз гледах обувките си, вдишвах соления въздух, полюшвах вървешком бебето си и се опитвах да разбера какво се беше случило с нас, семейство Болейн, които единия ден управлявахме страната, а на другия бяхме заклеймени като престъпници.
Обърнах се, за да поема към къщи, и тогава усетих, че лицето ми е мокро от сълзи. Не бях мислила, че ще загубим Джордж. Никога не бях мислила, че Ана и аз ще трябва да живеем без Джордж.
Доведоха специален палач от Франция, който да екзекутира Ана. Кралят планираше да отмени присъдата в последната минута и искаше да извлече всичкия драматизъм от това. Построиха ешафод за обезглавяването й на Тауър Грийн, пред кулата Бийчам.
— Ще я помилва ли кралят? — попитах Уилям.
— Така твърди баща ти.
— Той ще го обърне на истинско представление — казах аз, познавайки Хенри. — В последния момент ще й даде опрощение и всички ще са толкова облекчени, че няма да става нужда да му прощават за смъртта на останалите.
Палачът се забави по пътя. Щеше да мине още един ден, преди тя да се качи на ешафода в очакване на помилването. Същата вечер при портите Катерина приличаше на малък призрак.
— Архиепископ Кранмър дойде днес с документите за анулиране на брака и тя ги подписа. Обещаха й, че ако се подпише, ще я пуснат. Ще може да отиде в манастир.
— Слава Богу — казах, но само аз си знаех какви тревоги таях. — Кога ще я пуснат?
— Вероятно утре — каза Катерина. — Тогава ще трябва да живее във Франция.
— Това ще й хареса — казах аз. — Ще стане игуменка за пет дни, ще видиш.
Катерина ми се усмихна вяло. Кожата под очите й беше почти морава от изтощение.
— Връщай се у дома още сега! — казах аз с внезапна тревога. — Всичко е вече почти свършило.
— Ще си дойда, когато всичко свърши — каза тя. — Когато тя замине за Франция.
Тази вечер аз не можах да заспя, взирайки се в балдахина над леглото и казах на Уилям: