Пред нас беше стаята на краля. На входа имаше още двама стражи, кръстосали копия.
— Негово величество желае да ни види — каза Джордж на един дъх.
Копията едва-едва иззвъняха, когато ги раздалечиха, двамата мъже отдадоха чест, поклониха ни се и отвориха широко двойната врата. Кралят седеше пред огъня, увит в топла кадифена роба, поръбена с кожа. Щом долови шума откъм вратата, той скочи на крака.
Аз се поклоних ниско.
— Викали сте ме, ваше величество.
Той не можеше да откъсне очи от лицето ми.
— Виках ви. Затова ви благодаря, че дойдохте. Исках да ви видя… Исках да ви кажа… Исках само малко да… — накрая той замълча. — Исках вас.
Аз пристъпих напред. Казах си, че бях достатъчно близо, за да долови той парфюма на Ана. Отметнах коси и почувствах тяхната тежест. Видях как очите му шарят по косата и по лицето ми. Усетих, че Джордж, който беше зад гърба ми, излезе безмълвно от стаята. Хенри дори не забеляза, че е излязъл.
— За мен е чест, ваше величество — прошепнах аз.
Забелязах как главата му трепна, но не от нетърпение; по-скоро това беше жест на мъж, който няма намерение да пилее времето си в игри.
— Искам ви — повтори той глухо, сякаш това беше всичко, което една жена би искала да знае. — Желая ви, Мери Болейн.
Аз направих още една малка крачка към него. Почувствах топлината на дъха му и устните му в косите си. Не го насърчих, нито го отблъснах.
— Мери — прошепна той с приглушена страст.
— Ваше величество?
— Моля ви, наричайте ме Хенри. Искам да чуя името си от вашите устни.
— Хенри.
— Желаете ли ме? — прошепна той. — Искам да кажа като мъж? Ако бях селянин от бащините ви земи, щяхте ли да ме желаете? — той хвана брадичката ми, повдигна я и ме погледна право в лицето. Аз срещнах искрящите му сини очи. Нежно и внимателно положих ръка на бузата му и къдравата му брада погали дланта ми. Той примижа от докосването ми и целуна дланта ми.
— Да — казах аз без колебание и без да ме е грижа, че говоря небивалици. Не можех да си представя този мъж по друг начин освен като крал на Англия. Той не можеше да се преструва, че не е кралят, точно така, както и аз не можех да съм някоя друга освен Хауърд. — Ако вие бяхте никой, както и аз, пак щях да ви обичам — прошепнах. — Ако вие бяхте селянин, обработващ полето с хмел, пак щях да ви обичам. А ако аз бях едно от момичетата, дошли да събират хмеловия цвят, вие щяхте ли да ме обикнете?
Той ме притегли към себе си, а ръката му пареше през предната част на корсажа ми.
— Щях — увери ме той. — Навсякъде щях да позная своята истинска любов.
Той приближи глава до лицето ми и ме целуна — първо нежно, а после по-настоятелно; докосването на устните му ме облъхваше с топлина. Тогава той ме поведе към леглото с балдахина, положи ме на него и зарови лице във възвишението на гърдите ми, подаващи се изпод корсажа, който Ана така услужливо беше разхлабила.
Призори аз се надигнах на лакът и загледах през обрамчените с олово стъкла на прозореца как небето се проясняваше; знаех, че Ана също го гледа. Тя щеше да се взира в заливащата небето светлина с мисълта, че сестра й е любовница на краля и най-значимата жена в цяла Англия, съизмерима по величие само с кралицата. Зачудих се как ли приемаше тя всичко това, седнала в прозоречната ниша и заслушана в чуруликането на първите птички. Питах се как ли се чувстваше тя, като знаеше, че аз бях избраницата на краля и надеждата на семейството ни. Как ли се чувстваше, знаейки, че аз съм тази, която лежи в кралската постеля, а не тя?
Всъщност нямаше какво да се чудя. Сигурно изпитваше онази смущаваща смесица от чувства, която тя самата винаги предизвикваше у мен: възхищение и завист, гордост и яростно съперничество, копнеж да види успеха на любимата си сестра, но и падението на съперницата си.
Кралят се размърда.
— Будна ли сте? — долетя въпросът му изпод завивките.
— Да — отвърнах, внезапно обезпокоена. Зачудих се дали не трябваше да предложа да си тръгна, когато той с усмивка на лицето се показа сред чаршафите.
— Добро утро, любима моя — каза ми той. — Как се чувствате тази сутрин?
Усетих как се усмихвам лъчезарно в отговор.