Той дойде на закуска и се усмихна, като сядаше на мястото си. От угасналия поглед на кралицата не убягна руменината на бузите ми, блясъка на разкошната ми кремава рокля, и тя отвърна поглед от мен. Извика няколко музиканти да ни свирят, докато закусвахме, както и управителя на кралските конюшни, който също се присъедини към нас.
— Ще ходите ли на езда днес, сир? — попита тя краля с приятен глас.
— Всъщност, да. Дами, някои от вас ще желаят ли да ме придружат? — покани ни кралят.
— Сигурна съм, че няма да ви откажат — отбеляза кралицата с обичайния си доброжелателен тон. — Мадмоазел Болейн, лейди Паркър и мистрес Кери? Зная, че вие трите сте запалени ездачки. Бихте ли желали да яздите днес с краля?
Джейн Паркър ме погледна злорадо, задето ме споменаха трета. „Тя не знае“ — казах си аз и се поздравих. — „Може да злорадства колкото й душа иска, защото тя още не знае.“
— Ще бъдем очаровани да отидем на езда с краля — каза Ана глухо. — И трите.
По-късно ние отидохме в просторния двор пред конюшните, кралят възседна ловния си кон, докато един от конярите ми помагаше да се кача на седлото на кобилата, подарена ми от краля. Прехвърлих единия си крак през лъка на седлото и разстлах роклята си, така че да пада подобаващо надолу. Ана ме огледа внимателно, както винаги, без да пропуска нито една подробност, и аз останах доволна, когато главата й, увенчана с най-изящна френска ловна шапка с елегантно перо за украса, се сведе и кимна с едно леко, едва доловимо движение. Тя извика коняря да й помогне да се качи, изравни ловния си кон с моя, задържа го и се наклони към мен.
— Ако поиска да се люби с теб тук, в гората, откажи му — прошепна тя. — Опитай да не забравяш, че си Хауърд. Не си обикновена уличница.
— Ако той ме поиска…
— Ако те поиска, ще трябва да чака.
Конярят изсвири с ловджийския рог и конете в двора потръпнаха напрегнато. Хенри ми се ухили като развълнувано момче и аз му се усмихнах лъчезарно в отговор. Кобилата ми, Джесмънд, беше като навита пружина, готова да препусне и когато водачът ни поведе по подвижния мост, ние се понесохме в бърз тръс след него, а хрътките заприличаха на сиво-бяло море, разляло се около конските копита. Беше топъл ден, но не и непоносимо горещ; прохладен ветрец полюшваше тревата по поляната, през която напуснахме града, яздейки в тръс; косачите се облягаха на косите си и ни гледаха как минавахме; щом забележеха, че сме благородници, сваляха шапки, и след това, съзирайки кралския флаг, падаха на колене. Аз се извърнах и хвърлих бърз поглед към замъка. Един от прозорците на кралската стая беше отворен и видях черната шапчица и бледото лице на кралицата — тя ни изпращаше с поглед. По-късно щеше да ни види на вечеря и да ни се усмихва така, сякаш не беше забелязала, че яздим един до друг по време на разходката.
Изведнъж кучетата започнаха да лаят по-особено и замлъкнаха. Ловецът наду рога — продължителния, оглушителен екот ни известяваше, че хрътките са надушили следи.
— И-ху-у! — извика Хенри, като пришпори коня си и се втурна напред.
— Ето там! — извиках аз. В края на оградения от дървета път, който се откриваше пред нас, аз видях очертанията на едър елен, прилепил в бесен бяг рогата към гърба си, за да се спаси от преследвачите си. Само след миг хрътките бяха по петите му, почти безшумно — само понякога някоя излайваше радостно. Те се изгубиха в гъсталака, а ние дръпнахме юздите на конете и зачакахме. Ловците се спуснаха стремително напред, далеч от мястото на преследването, кръстосвайки и гората и малките пътечки с надеждата, че еленът може да изскочи на някоя от тях в опитите си да избяга. Внезапно един от тях застана изправен на стремената и наду призивно рога си. Конят ми се изправи на задните си крака от възбуда и обърна тялото си към него. Вкопчих се не особено грациозно за лъка на седлото, сграбчих с другата ръка гривата на коня и вече не ме интересуваше как изглеждам, най-важното беше да не падна назад в калта.
Еленът се измъкна и отново побягна с все сили, за да спаси живота си, мина през пустеещата, необработена земя в края на гората, която го изведе на поляните, напоявани от прииждащите реки. Хрътките веднага се втурнаха по петите му, заедно с конете, които препуснаха в бесен галоп. Навред се носеше грохотът на конски копита. Аз присвих очи — срещу мен се бяха разлетели пръски кал; сниших тяло, долепих го към гърба на кобилата и я пришпорих. Усетих, че шапката ми падна от главата, после пред мен изникна жив плет, осеян с бели цветчета. Почувствах как яката задница на Джесмънд се надигна под мен, с един голям скок тя се озова от другия край и отново запрепуска в галоп. Кралят беше пред мен, съсредоточен върху елена, който беше набрал преднина. Усещах как косата ми се разпиляваше на вълни и се освобождаваше от фибите по нея и се разсмях диво, усещах с цялото си същество как вятърът биеше лицето ми. Когато долови смеха ми, Джесмънд наостри уши. Наближихме друг плет, зад който минаваше мръсен малък канал. Кобилата също го видя и се спря само за миг, после полетя и скочи умело като котка: и четирите й крака се вдигнаха във въздуха, за да преодолеят препятствието. Аз вдъхнах аромата на смачканите орлови нокти, които се бяха разхвърчали при удара на копитата по горната част на живия плет, и ние се понесохме отново напред. Някъде пред нас се мяркаше еленът като малка кафява точица. Той се хвърли в реката и заплува енергично към другия й край. Водачът наду отчаяно рога, призовавайки хрътките да се върнат при него и да тръгнат по крайречието, за да тичат успоредно с дивеча, така че, когато излезе, да успеят да го притиснат. Ала те бяха твърде възбудени, за да го чуят. Мъжете, чието задължение беше да направляват кучетата, се спуснаха да ги догонят, но половината от глутницата бяха вече във водата, по следите на елена, други бяха отнесени от силното течение, но всички бяха безпомощни в дълбоките води. Хенри дръпна повода на коня си и спря да види как щеше да приключи цялата тази бъркотия.