Разсмях се — тя винаги успяваше да ме разсмее. Погледнах надолу през прозореца и видях, че ловната свита на краля се завръщаше и влизаше в конюшните.
— Кралят ли си идва? — попита Ана. — Наистина ли е толкова хубав, колкото разправят?
— Той е възхитителен. Да, истината говорят. Умее да танцува, язди чудесно — думите не стигат, за да го опиша.
— Сега дали ще дойде тук?
— Възможно е. Той винаги идва да я види.
Ана погледна бегло и презрително към кралицата, която седеше и шиеше с придворните дами:
— Чудя се защо ли?
— Защото я обича — отговорих аз. — Това е един прекрасен любовен роман. Първо тя се омъжила за брат му, когато е бил съвсем млад, но преждевременната му смърт я поставила в безизходно положение — тя нямала към кого да се обърне, нито къде да иде; той я взел под крилото си и я направил своя съпруга и кралица. Каква чудна история, и как я обича той и до ден-днешен!
Ана повдигна съвършено извитата си вежда и огледа стаята. Придворните дами, дочули шума от завръщането на ловците, разстлаха полите на роклите си, и се настаниха една до друга, така че всяка от тях да представлява част от пъстрата жива картина, която кралят щеше да види още от входа. Вратата се отвори широко, крал Хенри застана на прага и се разсмя гръмогласно и весело, както подобаваше на доволен от живота млад мъж.
— Дойдох, за да ви изненадам и ето, че ви намирам съвсем неподготвени!
Кралицата трепна:
— Поразени сме! — каза тя оживено. — За нас е щастие!
Придружителите на краля и приятелите му последваха господаря си в стаята. Брат ми Джордж влезе първи и при вида на Ана остана неподвижен на прага, но не позволи на удоволствието да се разлее по хубавото му лице на придворен кавалер, а се поклони ниско до самата ръка на кралицата.
— Ваше величество — дъхът му опари пръстите й, — прекарах целия ден на слънце, но едва сега се почувствах истински замаян.
Тя се усмихна сдържано и учтиво, загледана в черните къдри на склонената пред нея глава:
— Благоволете да поздравите сестра си.
— Нима Мери е тук? — попита Джордж с известно безразличие, сякаш не ни бе видял.
— Говоря за другата ви сестра, Ана — поправи го кралицата. С лек жест отрупаната й с пръстени ръка призова двете ни да пристъпим напред. Джордж ни се поклони, без да помръдне и на крачка от трона.
— Намирате ли я променена? — попита кралицата.
Джордж се усмихна:
— Надявам се да се промени и още, имайки вашата прекрасна особа за образец.
Кралицата се засмя.
— Много мило от ваша страна — отвърна тя признателно и му направи знак с ръка да се оттегли при нас.
— Добре дошла, малка красавице — каза той на Ана и се обърна към мен. — Здравейте и вие, красива лейди.
Ана го огледа изпод гъстите тъмни мигли.
— Само да можех да те прегърна — каза тя.
— Ще излезем при първа възможност — обеща Джордж. — Изглеждаш добре, Анамария.
— Защото наистина се чувствам добре — каза тя. — А ти как си?
— По-добре от всякога.
— Кой е съпругът на нашата малка Мери? — попита тя любопитно, оглеждайки Уилям, докато той влизаше и се кланяше на кралицата.
— Той е трети граф на Съмърсет, и много близък на краля — Джордж охотно съобщаваше единствено онези факти, които считаше за значими: семейните му връзки и близостта с кралската особа. — Добре се е уредила. Знаеше ли, че те връщат, за да се омъжиш, Ана?
— Татко все още не ми е казал за кого.
— Мисля, че ще е за някой от рода Ормънд — каза Джордж.
— Значи ще съм графиня — обърна се Ана към мен с триумфиращо изражение.
— Само че ирландска — отвърнах.
Съпругът ми се отдалечи от кралицата, забеляза ни, и повдигна въпросително вежда в отговор на прямия и настойчив поглед на Ана. Кралят се настани до кралицата и заоглежда стаята.
— Сестрата на моята мила Мери Кери е дошла, за да ни порадва с присъствието си — каза кралицата. — Името й е Ана Болейн.
— Сестрата на Джордж? — поинтересува се кралят.
Брат ми се поклони:
— Да, ваше величество.
Кралят се усмихна на Ана. Тя отвърна с реверанс, тялото й се отпусна ниско надолу, както се спуска ведро в кладенец; главата си държеше изправена, а на устните й играеше сдържана, предизвикателна усмивка.
Тя не впечатли с нищо краля — той харесваше простодушни и лъчезарни жени. Не бяха по вкуса му тези тъмни очи, предизвикателно втренчени в неговите.
— Щастлива ли сте да видите отново сестра си? — попита ме той.
Поклоних му се ниско и се изправих, леко поруменяла: