— Ох, ах! — каза Ана, без капчица съчувствие. — И все пак, той нали не ни се разсърди?
— Не, но е наскърбен.
Ана се доближи до вратата.
— Къде отиваш? — попитах.
— Да заръчам да донесат вода — каза тя. — Ще се миеш.
— О, Ана — казах аз раздразнено. — Той току-що получи най-ужасната вест в живота си. И е в най-лошо настроение. Едва ли ще ме извика тази вечер. Ще се измия утре, ако трябва.
Ана поклати глава.
— Няма да рискуваме — отвърна тя. — Ще се измиеш тази вечер.
Тя сбърка, но само е един ден. На следващия ден кралицата остана сама в стаята си, заобиколена само от придворните си дами, а аз вечерях в отделна стая с брат си, с приятелите му и с краля. Беше една много, много весела вечер с музика, танци и игри на карти. И същата вечер отново се озовах в леглото на краля.
Този път аз и Хенри бяхме наистина неразделни. Дворът знаеше, че сме любовници, кралицата знаеше; хората от простолюдието, които идваха да ни гледат по време на вечеря, също знаеха. Носех подарената ми от него златна гривна на китката си, яздех неговия ловен кон, когато препускахме на лов след кучетата. Имах диамантени обици и три нови рокли, едната от брокат със златни нишки. А една сутрин в леглото той ми каза:
— Никога ли не сте се чудили какво стана с онази рисунка, която помолих да ви направят при корабостроителницата?
— Съвсем бях забравила за това.
— Елате тук и ме целунете — тогава ще ви кажа защо ми беше тази рисунка — каза Хенри лениво.
Той се изтегна на възглавниците на ложето си. Вече беше късна утрин, но завеските на леглото ни скриваха от погледите на прислужниците, които влизаха да разпалят огъня, да му донесат вода, или да изхвърлят нощното гърне. Аз припълзях към него, опрях закръглените си гърди на неговите, които излъчваха топлина, и оставих косата ми да се спусне напред като завеса от злато и бронз. Устата ми се сля с неговата, вдъхнах възбуждащото ухание на брадата му, почувствах как мъхът около устните му ме бодеше леко, притиснах устните си още повече към неговите, чух изпълнения му с желание стон, и го целунах силно.
Вдигнах глава и му се усмихнах, загледана в очите му.
— Ето и вашата целувка — прошепнах гърлено, като усетих как и моето желание се надига, заедно с неговото. — Защо заповядахте на художника да ме нарисува?
— Ще ви покажа — обеща ми той. — След утринната служба. Ще яздим до реката и ще видите новия ми кораб, както и своя лик.
— Готов ли е корабът? — попитах аз. Нямах никакво желание да се отделям от него, но той бе отметнал завивките и аз бях готова да стана.
— Да. Ще го видите на вода след около седмица — отговори той. Той отдръпна леко завесите и нареди да доведат Джордж. Навлякох роклята и наметалото си, и Хенри ми подаде ръка, за да ми помогне да сляза от леглото. После ме целуна по бузата. — Ще закуся с кралицата — реши той. — След това ще отидем да видим кораба.
Беше прекрасна утрин. Носех нова рокля от жълто кадифе, ушита от един цял топ, подарен ми от краля. Ана беше до мен, облечена в една от старите ми рокли. Възможността да я виждам как износва старите ми дрехи ми доставяше неописуема радост. От друга страна, завладяна от противоречиви сестрински чувства, аз се възхитих от това как тя я беше преправила. Бе заповядала да я скъсят и дооформят във френски стил и с нея изглеждаше много елегантна. Носеше я с малка френска шапчица, направена от плата, останал при стесняването на роклята. Хенри Пърси, граф Нортъмбърланд, не можеше да откъсне поглед от нея, но тя флиртуваше грациозно с всички приятели на краля в еднаква степен. На ездата бяхме общо девет души. Аз и Хенри, един до друг, яздехме отпред. Ана беше зад нас с Пърси и Уилям Норис. Следваше злополучната и мълчалива двойка Джордж и Джейн, след тях Франсис Уестън и Уилям Бреретън, които се смееха и пускаха шеги. Пред нас яздеха само двама от конярите и четирима войници на коне.
Яздехме по течението на реката. Тя прииждаше и разпенените вълни се разбиваха по брега. Чайките, запратени от вятъра към сушата, крещяха и се виеха над главите ни, с блестящи под пролетното слънце сребристи криле. Раззеленилите се плетове бяха осеяни с пролетна иглика, бледожълта като бучки бито масло, разхвърляни по огрените от слънцето крайречни участъци. Пътят по течението на реката тънеше в кал и конете вървяха доста бавно. По време на пътуването кралят ми изпя една любовна песен, която сам беше написал, и когато я чух за втори път, запях с него, а той се смееше на опитите ми да постигна синхрон. Нямах таланта на Ана и го знаех. Ала това беше без значение. В онзи ден нищо нямаше значение, нищо не можеше да има значение освен това, че аз и моят възлюбен яздехме един до друг, окъпани от ярките слънчеви лъчи, и бяхме излезли на разходка, която ни доставяше удоволствие, носеше щастие нему, защото виждаше, че прави и мен щастлива.