Ние стигнахме корабостроителницата по-бързо, отколкото ми се искаше и сам Хенри дойде до коня ми, свали ме от седлото и когато слязох на земята, ме задържа в прегръдката си и ме дари с една бърза целувка.
— Любима моя — прошепна той. — Имам изненада за теб.
Завъртя ме и застана от едната ми страна, за да мога да видя неговия красив нов кораб. Той беше почти готов да бъде спуснат във водата; имаше характерните за боен кораб високи кърма и нос, което му позволяваше да се движи много бързо.
— Погледни — каза Хенри, забелязал, че гледам очертанията на кораба, но пропускам подробностите. Той посочи към изписаното с позлатени букви име, което увенчаваше богато украсения нос. Надписът гласеше: „Мери Болейн“.
За момент се вторачих в буквите на името си, без да разбирам какво означават. Той не се разсмя на моето смаяно изражение, а ме наблюдаваше и гледаше как изненадата ми преминава в объркване, докато накрая ме осени прозрението.
— Нарекли сте го на мен? — попитах аз. Усещах как гласът ми трепери. Това беше твърде голяма чест за мен. Почувствах се твърде неопитна, и въобще — твърде нищожна личност, за да заслужавам кораб, при това такъв кораб, да бъде наречен на мен. Ето, сега целият свят щеше да знае, че съм любовницата на краля. Никой не можеше да се съмнява.
— Да, скъпа — той се усмихваше. Очакваше да бъда възхитена.
Той пъхна ръката ми в сгъвката на лакътя си и ме поведе към предната част на кораба. На носа беше изобразен горд и красив профил, отправил взор към Темза, към морето, към Франция. Това бях аз, с леко разтворени устни и с тънка усмивка — сякаш бях жена в очакване на приключение. Приличах не на играчка в лапите на Хауърдови, а на прекрасна и смела жена, отстояваща правата си.
— Това аз ли съм? — попитах и гласът ми се извисяваше един тон над вълните, разбиващи се в стената на сухия док.
Хенри доближи устата си до ухото ми и аз можех да почувствам как топлината на дъха му се разлива по хладната ми шия.
— Вие сте — промълви той. — Корабът е като вас, истинска красавица. Щастлива ли сте, Мери?
Обърнах се към него, ръцете му се плъзнаха около тялото ми и се сключиха в прегръдка, аз застанах на пръсти, зарових лице в топлината на шията му и вдъхнах уханието на брадата и косата му.
— О, Хенри — прошепнах. Исках да скрия лицето си — знаех, че той няма да види удоволствие по него, а ужас от подобно издигане — издигах се толкова високо и пред очите на всички.
— Щастлива ли сте? — Повтори той въпроса си. Повдигна лицето ми, хванал с ръка брадичката ми, така че да може да ме изучава, сякаш бях ръкопис. — Това е голяма чест.
— Зная — усмивката ми трепна на устните ми. — Благодаря ви.
— Вие ще го пуснете на вода — обеща той. — Следващата седмица.
Аз се поколебах.
— Нима няма да го стори кралицата?
Страхувах се да заема нейното място на церемонията по спускане на най-новия и голям кораб, който беше строен досега. Но разбира се, тази задача се падаше на мен. Как можеше тя да пусне във вода кораб, носещ моето име?
Той отхвърли тази възможност така, сякаш не са били съпруг и съпруга цели тринадесет години.
— Не — отвърна ми той кратко. — Няма да е кралицата. Ще бъдете вие.
Намерих сили да се усмихна, като се надявах радостта ми да изглежда достатъчно убедителна и че успявах да прикрия чувството си на ужас от това, че отивах твърде далеч, твърде бързо и че краят на този път нямаше да се ознаменува с онази безгрижна радост, която бликаше от нас тази сутрин; там дебнеше нещо тъмно и страшно. Защото докато яздехме и пеехме фалшиво заедно, това все още не ни определяше като любовник и любовница. Ако името ми останеше на този кораб и ако аз го пуснех във вода, това бе все едно да ме провъзгласят официално за съперница на кралицата. Така щях да стана враг на испанския посланик и на цялото кралство Испания. Щях да бъда силна фигура в двора и опасен враг на семейство Сиймор. Колкото повече нарастваше благоволението на краля, толкова повече опасности започваха да ме грозят. А аз бях едва петнадесетгодишно момиче. Все още не се бях посветила на стремежи и амбиции. Сякаш отгатнала моя протест, Ана изникна до мен.
— Правите огромна чест на сестра ми, сир — каза тя спокойно. — Това е най-изисканият кораб, прекрасен като жената, на която сте го нарекли, а в същото време силен и могъщ — като самия вас. Нека Бог да го благослови и да го прати срещу враговете ни, които и да бъдат те.