Хенри отвърна с усмивка на комплимента.
— На този кораб трябва да му върви — каза той. — С такова ангелско лице, което да го води.
— Смятате ли, че ще влезе в бой с французите тази година? — попита Джордж, който хвана ръката ми и незабелязано от другите стисна пръстите ми, за да ми припомни, че трябва да се върна към задълженията си на придворна дама.
Хенри кимна и лицето му доби мрачно изражение.
— Без съмнение — отговори той. — А ако испанският император се придвижва съобразно моите прогнози, ще изпълним това, което сме планирали — ние ще атакуваме Франция от север, докато той ще щурмува от юг; така ще обуздаем арогантността на Франсоа. Ще започнем бойните действия през лятото, решението е взето.
— Ако можем да се осланяме на испанците — отбеляза Ана с подкупващ тон.
Лицето на Хенри потъмня.
— Те са тези, които се нуждаят повече от нас — заяви той. — Най-добре ще е Карлос да не забравя това. Не става въпрос за семейни или кръвни връзки. Ако кралицата бъде недоволна от мен по една или друга причина, тя трябва да си спомни, че първо е кралица на Англия, и едва на второ място испанска принеса. Тя е длъжна да поставя лоялността си към мен над всичко останало.
Ана кимна.
— Бих се чувствала ужасно, ако трябваше да се разкъсвам така — каза тя. — Благодаря на Бога, че ние, семейство Болейн, сме англичани от главата до петите.
— Независимо от френските ви рокли — каза Хенри, внезапно развеселен.
Ана му се усмихна в отговор.
— Роклята си е рокля — заяви тя. — Като жълтата кадифена рокля на Мери. В същото време вие трябва най-добре да знаете, че под нея бие сърцето на вярна поданица, чиято преданост е непоклатима.
При тези нейни думи той се обърна към мен, усмихна ми се, и аз вдигнах поглед към него.
— Удоволствие е за мен да възнаградя човек с такова сърце — каза той.
Усетих, че в очите ми напират сълзи и се опитах да ги сдържа, без той да забележи, но една от тях блесна на миглите ми. Хенри се наведе и я целуна.
— Сладко мое момиче — промълви той нежно. — Малка моя английска роза.
Целият двор се беше събрал да пусне на вода кораба „Мери Болейн“, с изключение на кралицата, която се извини с неразположение. Но испанският пратеник беше там, за да гледа пускането на съда във вода и каквито и възражения да имаше относно името на кораба, ги пазеше за себе си.
Баща ми се възмущаваше бясно, макар и само вътрешно, от мен и от краля. Оказа се, че огромната чест, която беше оказана на мен и на семейството ми, има своята цена. Крал Хенри проявяваше изкусност в подобни дела. Когато чичо ми и баща ми му благодариха за комплимента, който им беше сторил кралят, избирайки името на рода ни, той на свой ред им благодари за приноса, който, уверен беше, щеше да им се прииска да направят за съоръжаването на кораба, който пък щеше да допринесе за прославянето на името Болейн нашир и надлъж по моретата.
— Ето че залогът се вдига — каза Джордж весело, наблюдавайки как корабът се приплъзва по стапелите към солените води на Темза.
— Нима е възможно да се вдигне още? — попитах аз с усмивка. — Животът ми е заложен на карта.
Работниците от корабостроителницата, подпийнали след безплатната бира, започнаха да махат с шапки и да ни поздравяват. Ана се усмихна и им махна в отговор. Джордж ми се усмихна кисело. Вятърът се заигра с перото на шапката му и разроши тъмните му къдри.
— Сега на татко му се налага да плаща, за да бъдеш фаворитката на краля. Вече залагаш не само сърцето и щастието си, моя малка сестричке, а и фамилното ни богатство. Смятахме, че го разиграваме като влюбен глупак, а ето че той ни използва като заемодатели. Така че залогът се качва. Татко и чичо ще очакват възвръщаемост на тази своя инвестиция. Обзалагам се.
Извърнах поглед от Джордж и видях Ана. Тя беше застанала малко настрани от другите придворни, с Хенри Пърси от едната си страна, както обикновено. И двамата гледаха как лодките изтеглиха кораба в реката и го обърнаха напряко, преборвайки течението. Работниците го разположиха успоредно на кея и започнаха да го връзват, така че да може да бъде екипиран, както е на вода. Лицето на Ана сияеше радостно, както винаги когато флиртуваше.
Тя се обърна и ми се усмихна.
— О, Кралице на Деня! — каза тя подигравателно.
Аз направих гримаса.
— Няма нужда да ме дразниш, Ана. Джордж вече се погрижи достатъчно.
Хенри Пърси пристъпи напред, взе ръката ми и я целуна. Аз погледнах приведената му руса глава и осъзнах колко високо се издигаше моята звезда. Това беше Хенри Пърси, син и наследник на херцога на Нортъмбърланд. В цялото кралство нямаше друг равен на него по богатство и с такива изгледи за бляскаво бъдеще. Той беше син на най-богатия мъж в Англия, надминат единствено от краля; и този човек беше свел глава пред мен и целуваше ръката ми.