Тя се бе отдръпнала толкова категорично, колкото ясно му беше давала надежди преди, и младият мъж не знаеше какво да прави, за да я спечели отново.
Тогава той дойде при мен.
— Мистрес Кери, обидил ли съм сестра ви с нещо?
— Не вярвам.
— Преди ми се усмихваше така мило, а сега е студена с мен.
За момент се замислих. Бях толкова неумела, когато трябваше да се оправям с такива неща. От една страна това беше истината: тя го разиграваше на въдицата си, както пожелае. Но знаех, че Ана не би одобрила такъв отговор. От друга страна можех да му отговоря така, както Ана би желала. Вгледах се в детското изражение на Хенри Пърси и за миг почувствах истинско състрадание към него. Усмихнах му се „а ла Болейн“ и му отговорих като истинска Хауърд:
— Всъщност, милорд, струва ми се, че тя се опасява да не би да е твърде благосклонна към вас.
Видях как надеждата озари доверчивото му момчешко лице.
— Твърде благосклонна ли?
— Тя беше много добра с вас, не е ли така, милорд?
Той кимна в знак на съгласие.
— О, да. Аз съм неин покорен роб.
— Мисля, че тя се страхува да не й се харесате прекалено много.
Той се наведе напред, сякаш да грабне думите от устата ми.
— Прекалено много?
— Прекалено много, за да бъде душата й в покой — казах аз много тихо.
Той скочи на крака, отстъпи няколко крачки и пак се приближи.
— Значи е възможно тя да ме желае?
Аз се усмихнах и извърнах главата си леко встрани, така че да не види погнусата от собствената ми лъжа, изписана на лицето ми. Той нямаше намерение да ме остави. Падна пред мен на колене и затърси с поглед лицето ми.
— Кажете ми, мистрес Кери — примоли се той. — Не съм спал нощи наред. Не съм ял с дни. Душата ми се къса от мъка. Кажете ми, ако мислите, че тя ме обича, кажете ми, ако мислите, че това въобще е възможно. Съжалете ме и кажете.
— Не мога да ви отговоря — аз наистина не можех. Лъжите бяха заседнали на гърлото ми. — Трябва сам да я питате.
Той скочи, както изскача заек от някой храсталак, подгонен от ловджийско куче.
— Отивам! Отивам! Къде е тя?
— В градината е, играе на кегли.
Това му беше достатъчно — той се втурна край мен и изчезна. До слуха ми долетяха шумът от кънтящите му стъпки надолу по каменните стълби, а после нататък, към градинската врата. Джейн Паркър, която седеше в стаята срещу мен, вдигна поглед.
— Да не сте покорили още нечие сърце? — попита тя. Както винаги беше останала с погрешно впечатление.
Отвърнах й със същата язвителна усмивка.
— Някои жени привличат мъжете. Други пък не — казах чистосърдечно.
Той я намери на игрището за кегли. Тя губеше ловко и съзнателно играта срещу сър Томас Уайът.
— Ще ви посветя сонет — обеща Уайът. — Който да възпява грацията, с която ми подарихте победата.
— О, не, това беше честен двубой — възрази Ана.
— Мисля, че ако тук имахме заложени пари, щеше да ми се налага честичко да вадя кесията си — отбеляза той. — Вие от рода Болейн си позволявате да губите само когато няма какво да се печели.
Ана се усмихна.
— Следващия път ще бъдете готов да заложите цялото си богатство — даде дума тя. — Вижте — вече приспах бдителността ви.
— Нямам никакво друго богатство, което да заложа освен собственото си сърце.
— Ще дойдете ли с мен? — намеси се Хенри Пърси, а гласът му отекна по-високо, отколкото му се искаше.
Ана се направи на изненадана, сякаш не го беше забелязала преди това.
— О! Лорд Хенри!
— Дамата играе кегли — отбеляза сър Томас.
Ана се усмихна и на двамата.
— Вие победихте така убедително, че смятам да се поразходя и да обмисля стратегията си — каза тя и хвана лорд Хенри Пърси под ръка.
Той я отведе от игрището, и те слязоха по виещата се пътечка, която ги изведе пред пейката под тисовото дърво.
— Мистрес Ана… — започна той.
— Не е ли твърде влажно за сядане?
Той веднага смъкна пищното си наметало и застла с него каменната пейка, за да може тя да седне.
— Мистрес Ана…
— Не, твърде ми е студено — реши тя и стана от пейката.
— Мистрес Ана! — възкликна той с по-сърдит тон.
Ана се спря и му се усмихна съблазнително.
— Ваша милост?
— Трябва да зная защо станахте така студена с мен.
За един миг на лицето й се изписа колебание, тя престана да кокетничи и обърна помръкналото си красиво лице към него.
— Не исках да съм студена с вас — изговори тя бавно. — Исках да бъда предпазлива.