Ана му подаде гребена и той го взе.
— Среши косата ми — каза тя с лукава полуусмивка. — Мери винаги ме скубе.
Той се подчини и започна да реши черните й коси, кичур по кичур. Решеше я така внимателно, сякаш това беше гривата на кобилата му. Ана затвори блажено очи, наслаждавайки се на усърдието му.
— Имам ли въшки? — попита тя внезапно и загрижено.
— Още не — увери я той дълбокомислено като венециански фризьор.
— Е, какво се е случило? — попитах я пак, връщайки се към нейното съобщение.
— Вече е мой — призна си тя. — Хенри Пърси. Каза ми, че ме обича и че иска да се ожени за мен. Искам ти и Джордж да бъдете свидетели на годежа ни — тогава той ще ми даде пръстен и съюзът ни ще е факт — толкова ненарушим, колкото и венчавка пред свещеник. А аз ще бъда херцогиня.
— О, Боже — Джордж застина с гребена във въздуха. — Ана! Сигурна ли си?
— Мислиш ли, че ще си измислям подобна история? — скастри го тя.
— Не — съгласи се той. — И все пак. Херцогинята на Нортъмбърланд! Господи, Ана, ти ще притежаваш почти цяла северна Англия!
Тя кимна утвърдително, вперила поглед в образа си в огледалото.
— Боже мой, ще станем най-великото семейство в страната! И едно от най-великите в Европа. Мери е в леглото на краля, а ти ще си женена за най-високопоставения кралски поданик — това ще изстреля Хауърдови до висини, от които вече никой няма да е в състояние да ни измести.
Той замълча за момент, обмисляйки други евентуални предимства.
— Господи, ако Мери забременее и роди син на краля, с цялата мощ на Нортъмбърланд зад гърба си той ще може да завземе трона. Може да стана чичо на краля на Англия.
— Да — каза Ана кисело. — И аз това си помислих.
Аз не казах нищо, а само гледах лицето на сестра си.
— Семейство Хауърд на трона — промърмори Джордж, едва ли не сам на себе си. — Нортъмбърланд и Хауърд съюзници. Така ще бъде, нали? Когато двете семейства се съберат. Това може да стане само чрез брак и чрез един наследник, когото този съюз да подкрепя. Мери може да роди наследника, а Ана в бъдеще да свърже бъдещото му със семейство Пърси.
— А ти си мислеше, че няма да успея — каза Ана, като ме сочеше с пръст.
Аз кимнах.
— Стори ми се, че се целиш твърде високо.
— Друг път ще знаеш — предупреди ме тя. — Стига да поискам нещо, то става мое.
— Е, друг път ще знам — съгласих се аз.
— Ами той? — обезпокои се Джордж. — Ако го оставят без наследство? Тогава добре ще се наредиш: омъжена за момче, което някога е било наследник на херцогство, но понастоящем в немилост и без пукнат грош.
Тя поклати глава.
— Няма да го направят. Той им е твърде нужен. Но ти ще трябва да вземеш страната ми, Джордж; както и татко, и чичо Хауърд. Неговият баща трябва да разбере, че съм достойна за него. Тогава ще се съгласят с годежа.
— Ще направя, каквото мога, но Пърси са горди, Ана. Те искаха да го оженят за Мери Талбот, но Уолси беше против. Няма да се съгласят ти да я заместиш.
— Само за богатството му ли искаш да се омъжиш? — попитах я.
— О, и заради титлата — отвърна Ана коравосърдечно.
— Питам сериозно. Какво изпитваш към него?
За момент помислих, че тя щеше да си направи още някоя безмилостна шега, с която да омаловажи младежката му страст. Тя обаче разтърси глава и чистата й коса се разля по дланите на Джордж като тъмна прииждаща река.
— О, зная, че съм глупачка! Знам, че той е само едно момче, при това наивно, но точно това кара самата мен да се чувствам като малко момиче. Сякаш сме двама млади влюбени, които не се страхуват от нищо. Кара ме да се чувствам толкова безгрижна! И толкова замаяна! Кара ме да се чувствам влюбена!
Сякаш проклятието на студенината, преследващо рода Хауърд, се беше разбило на хиляди парченца, и всичко бе показало истинската си същност и блестеше омайно. Засмях се заедно с нея, хванах ръцете й и я погледнах в лицето.
— Не е ли чудесно? — попитах я. — Не е ли чудесно да се влюбиш? Не е ли това най-прекрасното нещо на света?
Тя издърпа ръцете си.
— О, я престани, Мери. Такова дете си! И все пак да. Прекрасно? Да! А сега престани да ми се смееш така глуповато, не мога да го понасям.
Джордж хвана един от тъмните кичури, уви го около челото й и я погледна възхитено в огледалото.
— Влюбената Ана Болейн — промърмори той замислено. — Кой би повярвал?
— Това никога нямаше да се случи, ако той не беше най-високопоставен в цялото кралство, след самия крал — напомни му тя. — Аз не забравям кое е добро за мен и за семейството ми.
Той кимна в знак на съгласие.
— Зная това, Анамария. Всички подозирахме, че ще се целиш нависоко. Но чак Пърси! По-високо, отколкото дори аз можех да си представя.