— Искам още музика — каза той весело. — И още вино.
Аз се огледах. Дамите бяха тръгнали с кралицата. Джордж ми се усмихна успокоително.
— Не се измъчвай — прошепна ми той.
Аз се поколебах, но Хенри, който пиеше вино, се обърна към мен с бокал в ръка.
— За Майската кралица! — каза той и придворните, които със същия успех щяха да повтарят и някоя холандска поговорка, стига кралят да я беше изрецитирал, покорно отговориха:
— За Майската кралица! — и вдигнаха чаши за мое здраве.
Хенри ме хвана за ръка и ме поведе към трона, където доскоро седеше кралица Катерина. Аз го последвах, но чувствах как краката ми натежават. Не бях готова да седна на това място.
Той нежно ме побутна нагоре по стъпалата, аз се обърнах и видях невинните детски лица в нозете си, както и далеч по-хитрите усмивки на придворните от свитата на Хенри.
— Нека танцуваме в чест на Майската кралица! — пожела Хенри, хвана едно от момичетата за ръка и те затанцуваха пред мен, а аз — седнала на трона на кралицата, гледах как мъжът й танцува и флиртува галантно с партньорката си, и знаех, че същата онази търпелива усмивка, която не слизаше от лицето на кралицата, сега е изписана на моето лице.
Един ден след майското тържество, Ана влетя пребледняла в стаята ни.
— Виж! — процеди тя през зъби и хвърли някакво листче на леглото.
Скъпа Ана, не мога да се срещна днес с теб. Милорд кардиналът е узнал всичко и ми нареди да отида при него и да дам обяснения. Ала се кълна, че няма да те предам.
— О, Боже — промълвих аз. — Кардиналът знае. Кралят също ще разбере.
— Е, и? — спусна се Ана като пепелянка. — Какво, ако всички узнаят? Това е напълно законен годеж, нали така? Защо пък да не разберат всички за него?
Усетих как хартията трепери в ръката ми.
— Какво иска да каже с това, че няма да те предаде? — попитах я. — Ако годежът ви е непоклатим, той няма как да те предаде. И дума не може да става за подобно нещо.
Ана направи няколко крачки из стаята, и оказала се до стената, отскочи обратно, подобно на разярена лъвица, заключена в Тауър.
— Не зная какво може да означава това — процеди тя ядно. — Това момче е пълен глупак.
— Нали каза, че го обичаш?
— От което не следва, че не е глупав — тя внезапно взе решение. — Трябва да отида при него. Той има нужда от мен. Иначе ще отстъпи пред тях.
— Не можеш да го направиш. Трябва да чакаш.
Тя отвори рязко вратата на шкафа и извади плаща си.
На вратата яростно се захлопа и ние замръзнахме по местата си. Само с едно движение тя смъкна наметалото от раменете си, пъхна го в шкафа и седна на него с невъзмутимо изражение, все едно, че цяла сутрин беше седяла така. Отворих вратата. Беше слуга с ливрея, каквито носеха служителите на кардинал Уолси.
— Мистрес Ана тук ли е?
Аз открехнах вратата още малко, така че той да я види, загледана в градината. В дъното й се виждаше закотвената баржа на кардинала с отличителните червени флагове.
— Моля да дойдете при кардинала в залата за аудиенции — каза той.
Ана се обърна и го погледна безмълвно.
— Незабавно — добави той. — Милорд кардиналът нареди да дойдете незабавно.
Дързостта на тази заповед не я разгневи. Знаеше така добре, както и аз, че след като кардинал Уолси управляваше кралството, неговата дума тежеше толкова, колкото и кралската. Ана мина край огледалото и погледна небрежно към отражението си. Тя ощипа няколко пъти бузите си, за да добият цвят и прехапа първо горната си устна, после и долната.
— Аз да дойда ли? — попитах я.
— Да, ела с мен — прошепна тя припряно. — Ще му напомня, че кралят винаги би те изслушал. А ако и кралят е там, накарай го да омекне, стига да можеш.
— Не мога да искам нищо от него — отвърнах аз бързо и шепнешком.
Дори в подобен критичен момент тя не пропусна да ме изгледа снизходително.
— Добре зная това.
Ние последвахме слугата през голямата зала към кралската стая за аудиенции. Беше необичайно пуста. Хенри беше излязъл на лов със свитата си. Хората на кардинала пазеха на вратата, облечени в яркочервените си ливреи. Те отстъпиха, за да ни пуснат да влезем и после пак завардиха входа. Кардиналът се беше погрижил да не ни безпокоят.
— Мистрес Ана — каза той, когато я видя да влиза. — Днес научих нещо изключително обезпокояващо.
Ана остана съвсем неподвижна, със скръстени ръце и безизразно лице.