— Аз ходя на обиколки по фермите — отвърнах.
Тя повдигна вежда.
— Те са винаги едни и същи. Тревата си расте.
— Какво четеш?
— Теология — каза тя сухо. — Чувала ли си за Мартин Лутер?
— Разбира се, че съм чувала — засегнах се аз. — Знам достатъчно, за да ми е известно, че е еретик и че книгите му са забранени.
Ана се усмихна загадъчно.
— Не е задължително да е еретик — каза тя. — Зависи от гледната точка. Чела съм неговите книги, както и книги от други автори, които мислят по същия начин като него.
— По-добре си мълчи — предупредих я аз. — Ако майка ни и баща ни разберат, че четеш забранени книги, ще те пратят отново във Франция или където и да е, само да се отърват от теб.
Тя сви рамене.
— Никой не ми обръща внимание, тъй като славата ти ме е засенчила. Има само един начин човек да бъде в центъра на вниманието на това семейство, и той е да скочи в леглото на краля. Трябва да си блудница, за да спечелиш любовта на роднините ни.
Аз скръстих ръце на корема си, без изобщо да се впечатлявам от злобата й.
— Няма нужда да се заяждаш, само защото съдбата ме е довела до тук. Нямаше нужда и да се захващаш с Хенри Пърси и да изпадаш в немилост.
За момент маската падна от красивото й лице и в очите й грейна копнеж.
— Имаш ли вести от него?
Аз поклатих глава.
— Даже да беше писал, нямаше да ми дадат писмото му — казах аз. — Мисля, че все още воюва с шотландците.
Тя стисна устни, за да сподави стона си.
— О, Боже, а ако е ранен или убит?
Усетих бебето да рита и положих топлите си ръце на отпуснатия корсаж.
— Ана, той не трябва да означава нищо за теб.
Трептящите й мигли премрежиха възбудата в погледа й.
— Той не означава нищо за мен — отвърна тя.
— Сега той е женен мъж — казах аз настоятелно. — Когото ще трябва да забравиш, ако искаш да се върнеш обратно в двора.
Тя посочи корема ми.
— Ето го моя проблем — каза тя безочливо. — Всичко, от което се интересуват в това семейство, е, че може да носиш кралски син. Писах на баща ни поне десет пъти и той нареждаше на писаря си да ми отговори вместо него. Той не мисли за мен. Не го е грижа за мен. Вълнува го само твоят издут корем.
— Съвсем скоро ще разберем всичко — казах аз. Опитвах се да запазя хладнокръвния си тон, но страха ме завладяваше. Ако се случеше да родя дъщеря на Хенри и тя се окажеше достатъчно здраво и хубаво бебе, това щеше да потвърди пред света неговата потентност. Но той не беше кой да е мъж. Той искаше да докаже на света, че може да прави здрави деца. Но искаше и да докаже на света, че може да прави синове.
Роди се момиче. Въпреки че бяхме прекарали всички тези месеци в надежда и в тихи молитви, даже след като бяха отслужени специални литургии в Хевър и в църквата на Рочфорд, се роди момиче.
Но тя беше моето малко момиченце. Беше едно сладко малко вързопче с ръчички, мънички като на жабче и с очи, от които искреше синьото на притъмнялото среднощно небе над Хевър. По главичката й имаше черна коса — пълна противоположност на огненозлатистите коси на Хенри. Въпреки всичко, тя беше взела хубавите му устни, които приличаха на розова пъпка и само чакаха целувки. Протягаше се така, сякаш беше самият крал, отегчен от твърде малкото похвали, които получаваше. А когато плачеше, но почервенелите от яд бузки се стичаха истински сълзи на монарх, на когото са отнели законните права. Когато я хранех, притиснала я в прегръдките си и се възхищавах на чудната настоятелност и сила, с която сучеше от гръдта ми, тя се подуваше като агънце, а после заспиваше като пияница, претърколил се до бъчва с медовина.
Държах я непрекъснато в обятията си. Имаше кърмачка, но аз се оплаквах от силни болки в гърдите, заради което се виждаха принудени да я оставят да изсуква докрай млякото ми, и така с хитрост я запазвах при себе си. Бях се влюбила в нея. Бях влюбена до уши и не можех да си представя с какво можеше да е по-добра, ако се беше родила момче.
Дори Хенри изпадаше в умиление, когато я виждаше при посещенията си в стаята на родилката. Той я вземаше от люлката и се дивеше на съвършенството на личицето, ръчичките и малките крачета, повити в бродирани пеленки.
— Ще я кръстим Елизабет — каза той, като я полюшваше нежно.
— Може ли аз да избера името й? — зададох аз дръзкия въпрос.
— Не ви ли харесва Елизабет?
— Мислех си за друго име.
Той сви рамене. Това все пак беше име за момиче. Не беше особено важно какво щях да избера.
— Както желаете. Кръстете я както искате. Красиво бебче, нали?