Той ми подари кесия, натъпкана със злато и диамантена огърлица. Донесе ми и някои книги, сред които и критика на собствената му книга на теологическа тематика, както и някои тежки четива, препоръчани от кардинал Уолси. Благодарих му за тях, оставих ги настрана и помислих, че можеше да ги пратя на Ана, която да ми опише накратко съдържанието им, за да мога да оставям у хората впечатление, че съм ги чела.
В началото на посещението му ние се държахме съвсем официално, седнали от двете страни на камината, но после той ме понесе на ръце към леглото, легна до мен и ме целуна мило и нежно. Не след дълго той ме пожела и аз трябваше да му напомня, че още не съм ходила на благодарствена литургия, която трябваше да отслужат за успешното раждане. Не бях чиста. Аз покорно докоснах одеждата му и той с въздишка взе ръката ми и я сложи на твърдата издутина. Искаше ми се някой да може да ми обясни какво иска той от мен. Тогава той сам насочи ласките ми, прошепна в ухото ми какво да правя и скоро след неговите движения, съчетани с моите, които бяха съвсем неумели, той въздъхна и се отпусна.
— Това достатъчно ли ви е? — попитах аз послушно.
Той се обърна към мен и ми се усмихна мило.
— Любов моя, след толкова време, за мен е истинско щастие да ви притежавам отново, макар и по този начин. Когато отивате на църква, няма нужда да го изповядвате — грехът е мой. Но вие бихте съблазнили и светец.
— Обичате я, нали? — настоях аз.
Той се засмя лениво и доволно.
— Да, разбира се. Тя е сладка като майка си.
След малко той се изправи и поправи дрехите си. Дари ме с онази възхитителна закачлива усмивка, която още ми доставяше удоволствие, независимо, че половината от вниманието ми беше заето с бебето в люлката, а другата половина — с болките в натежалата от мляко гръд.
— Покоите ви ще са близо до моите, когато се пречистите в църква — обеща той. — Искам да бъдете винаги до мен.
Аз се усмихнах. Това беше един изпълнен с очарование миг. Кралят на Англия ме искаше до себе си, постоянно до себе си.
— Искам да ми родите момче — допълни той без увъртане.
Баща ми се сърдеше, че съм родила момиче — или поне така твърдеше майка ми — тази новина дойде от външния свят, който вече ми беше станал чужд. Чичо ни беше разочарован, но решен да не го показва с поведението си. Аз кимах и се преструвах, че проявявам интерес, но всичко, което ме вълнуваше, беше радостта ми от това, че тази сутрин тя си беше отворила очичките и се беше вгледала в мен по-напрегнато от друг път, сякаш разбираше, че аз съм майка й. Баща ми и чичо ми не бяха допуснати при родилката, а кралят не повтори визитата си. Имах чувството, че това място беше убежище, тайна стая, в която мъжете, техните намерения и коварства нямаха място.
Джордж дойде, нарушавайки с присъщата си елегантна небрежност установените правила.
— Нищо чак толкова страшно не се случва тук, нали? — попита той, надничайки през вратата.
— Нищо — отвърнах аз с усмивка, подканих го да влезе и подадох бузата си за целувка. Той се наведе и ме целуна силно по устата.
— О, колко е прекрасно, сестричке и млада майко — колко забранени удоволствия на едно място. Целуни ме отново — целуни ме така, както целуваш Хенри.
— Стига толкова — избутах го аз. — Ела да видиш бебето.
Той надзърна в обятията ми, където тя спеше.
— Хубава косица — каза той. — Как ще я кръстите?
Хвърлих поглед към вратата и се уверих, че е затворена. Знаех, че на Джордж мога да се доверя.
— Искам да я нарека Катерина.
— Доста странно желание.
— Не виждам защо. Аз съм нейна придворна дама.
— Но това е бебето на съпруга й.
Аз се разсмях — беше невъзможно да скрия радостта си.
— О, зная, Джордж. Но аз започнах да й се възхищавам още от момента, в който започнах службата си при нея. С това искам да й засвидетелствам почитта си — независимо от случилото се досега.
Той все още не изглеждаше съвсем убеден.
— Смяташ ли, че тя ще го изтълкува по същия начин? Дали няма да го приеме като подигравка?
Тази мисъл така ме разтърси, че притиснах Катерина по-здраво към себе си.
— Тя дори не би допуснала мисълта, че бих искала да злорадствам по неин адрес.
— Ей, защо плачеш? — попита Джордж. — Няма защо да плачеш, Мери. Спри да плачеш, млякото ти може да секне или да стане Бог знае какво.
— Не плача — казах аз, без да обръщам внимание на сълзите, които се стичаха по страните ми. — Не искам да плача.
— Е, тогава спри — настоя Джордж. — Спри, Мери. Майка ни сега ще дойде и всички ще ме обвиняват, че съм те разстроил. И ще добавят, че изобщо не ми е тук мястото. Защо не дочакаш момента, в който ще можеш да излизаш оттук и сама не попиташ кралицата дали такъв комплимент би й се понравил? Това е всичко, което мога да ти предложа.