В погледа на Ана се четеше безразличие.
— Това е само едно бебе — заяви тя категорично. — И има голяма вероятност да умре. Ще имаш много други. С всяко едно ли ще се държиш така?
Трепнах при тази мисъл, но тя дори не забеляза.
— Не зная. Не знаех, че тя ще ме кара да се чувствам така. Но това е истината, Ана. Тя е най-ценното нещо, което имам на този свят. Много по-важна е от всичко останало. Не мога да мисля за нищо друго освен за това тя да расте здрава и щастлива. Когато плаче, сякаш в сърцето ми се забива нож — не мога да понеса мисълта, че тя въобще плаче. Искам да я гледам как расте. Няма да се отделя от нея.
— А какво казва кралят? — поиска да узнае Ана, минавайки направо на най-вълнуващия за една Болейн въпрос.
— Не съм му говорила за това — казах аз. — Той изглеждаше доволен, че може да ме прати тук да си почина през лятото. Беше нетърпелив да започне лова. Тази година го очакваше трескаво. Така че не възрази кой знае колко.
— Не възразил кой знае колко? — не можа да повярва тя на ушите си.
— Всъщност изобщо не възрази — поправих се аз.
Ана кимна, хапейки пръсти. Аз почти можех да прочета мислите й, докато мозъкът й обработваше получените сведения.
— Много добре тогава — каза тя. — Ако никой не държи да се върнеш в кралския двор, не виждам защо точно аз да се тревожа. Бог знае, че за мен ще е много по-добре да останеш. Поне ще си приказваш с тази проклета старица и ще ми спестиш мъката да слушам нейното безкрайно дърдорене.
Аз се усмихнах.
— Ти наистина не проявяваш никакво уважение, Ана.
— Да, да и да — каза Ана нетърпеливо, придърпвайки едно столче. — А сега ми разкажи всички новости. Кажи ми за кралицата, освен това искам да знам как се изказа Томас Мор за новия немски трактат. И какви са плановете срещу французите? Ще има ли пак война?
— Съжалявам — поклатих глава. — Някой говореше за това снощи, но аз не слушах.
Тя изсумтя и скочи на крака.
— О, прекрасно тогава — каза раздразнено. — Говори ми за бебето. Нали само това те вълнува? Забила си нос в земята и си наострила уши да не би да шавне, без да я чуеш, нали? Ставаш за смях. Застани изправена, за Бога. Доячката няма да я донесе по-бързо, ако продължаваш да душиш наоколо по следите й като хрътка.
Аз се засмях на точността, с която ме описа.
— Това е като влюбването — искам постоянно да я виждам.
— Ти си постоянно влюбена — каза Ана сърдито. — Приличаш на голяма лоена топка, от която постоянно се точи любов към някого. Едно време това беше кралят и ние всички имахме полза от това. Сега е неговото дете, което ще ни бъде напълно безполезно. Но теб това дори не те интересува. От теб струят страсти, чувства и желания. Това ме вбесява.
Усмихнах й се.
— Защото ти си изтъкана само от амбиция — казах аз.
Очите й светнаха.
— Разбира се. Какво друго има на този свят?
Образът на Хенри Пърси се прокрадна между нас като привидение.
— Не искаш ли да знаеш дали не съм го виждала? — попитах я аз. Това беше жестоко от моя страна, но аз го направих с надежда да видя болката в очите й. Злобният ми въпрос обаче се оказа напразен. Лицето й беше студено и непреклонно; тя изглеждаше така, сякаш беше престанала да страда за него и приличаше на жена, която никога повече нямаше да страда за никой мъж.
— Не — каза тя. — Така че когато се върнеш, можеш да им кажеш, че дори не съм споменала името му. Нима той не се отказа от мен? Ожени се за друга.
— Той мислеше, че ти си се отрекла от него — възразих аз.
Тя извърна глава.
— Ако беше истински мъж, щеше да продължи да ме обича — каза тя сурово. — Ако това се беше случило с мен, никога нямаше да се омъжа, докато любимият ми е свободен. Той се предаде и ме остави да си замина. Никога няма да му го простя. За мен той е мъртъв. Аз също трябва да съм мъртва за него. Всичко, което искам, е да се измъкна от този ковчег и да се върна в двора. Всичко, което ми остана, е амбицията ми.
Ан, баба Болейн, малката Катерина и аз се приготвихме да прекараме лятото заедно. Когато тялото ми възвърна силата си и болките в слабините отшумяха, аз отново яхнах коня си и започнах да яздя всеки следобед. Минавах надлъж и нашир през цялата долина и нагоре по хълмовете на Уилд. Гледах как сеното отново избуява след първото косене и как овцете сменят вълната си, която израства бяла и пухкава. Пожелавах на косачите, които се отправяха към житните полета, спорна работа и успешно да съберат първата реколта, после ги гледах да товарят зърното в огромни коли, с които поемаха към мелницата. Една вечер ядохме див заек, след като предишния ден жътварите бяха пуснали кучетата да донесат животните, които се бяха хванали в примките по крайните участъци с житни посеви. Видях как отбиваха телетата, като ги отделяха от кравите и почувствах болка в собствената си гръд, породена от съчувствието, което тази гледка събуждаше в мен — те се бяха скупчили около портата и се мъчеха да прескочат широките живи плетове, блъскаха глави в тях и мучаха от мъка по малките си.