— Амин — казах аз и в сърцето ми загоря малка искрица. Тя ме накара да се усмихна, докато гледах как кралицата скланя глава на рамото на съпруга си и се усмихва със сияещо лице на придворните, които я отрупваха с поздравления. — Амин и нека Господ я запази така щастлива, както е сега.
През тази сутрин, както и през следващите няколко, ние бяхме опиянени от победата. Всичко наоколо беше като в дванадесетата нощ на коледните празници, само че сега беше март. От покрива на замъка виждахме светлините на огньовете, които огряваха целия път до Лондон, а самият той аленееше на фона на нощното небе; на всеки ъгъл играеха пламъчета, мъже печаха на шишове огромни късове телешко и агнешко. Носеше се екотът на църковните камбани и непрестанните им удари ознаменуваха пълното поражение на дългогодишния враг на Англия. Поднесоха ни ястия, наречени с нови имена, в съответствие със случая: петел и пудинг „а ла Павия“, „Испанска Наслада“ и желиран крем „а ла Карлос“. Кардинал Уолси заповяда да отслужат специална благодарствена литургия в „Сейнт Пол“, както и в цялата страна в чест на победата и на императора, който я беше извоювал за Англия — испанският крал Карлос — любимият племенник на кралица Катерина.
Вече нямаше съмнение чие беше мястото до дясната ръка на краля. То беше на кралицата, облечена в пурпурнозлатисти одежди, с високо вдигната глава и с нежна усмивка на лицето. Тя не парадираше с благоразположението на краля. Държеше се както и по времето, когато беше в сянка — приемаше всичко това като част от брака си. Сега, когато щастливата й звезда отново изгряваше, тя вървеше с вдигната глава, точно както по времето, когато беше пренебрегвана.
Кралят сякаш отново се влюби в нея, увлечен от чувството си на благодарност за Павия. Той я възприемаше като олицетворение на силата, с която владееше Франция и като въплъщение на радостта му от победата. Хенри беше преди всичко едно разглезено дете — когато подаръкът му харесваше, започваше да харесва и този, който му го даваше.
Той продължаваше да обича този, който му го даваше, докато играчката не започнеше да му омръзва, не се счупеше или не се окажеше, че не отговаря на очакванията му. И ето че в края на март дойдоха първите сигнали, че испанският владетел Карлос може да ни разочарова.
Намерението на Хенри беше да разделят Франция помежду си, като подхвърлят на бурбонския херцог само няколко огризки, докато Хенри стане действителният крал на Франция — титла, с която папата го бе удостоил преди толкова години. Ала Карлос не бързаше. Вместо да извести Хенри, че трябва да отиде в Париж, където да бъде коронясан за френски крал, той се отправи към Рим за собственото си коронясване като Император на Свещената Римска Империя. А най-лошото беше, че Карлос не проявяваше интерес към английския план за пълното завземане на Франция. Крал Франсоа беше негов пленник, но той смяташе да поиска откуп за него и да го върне на неотдавна завзетия френски престол.
— Защо, за Бога? Защо би го направил? — крещеше Хенри с пълно гърло на кардинал Уолси в пристъп на страшен гняв. Дори най-близките и предпочитани от краля придворни трепереха. Самите придворни дами видимо се изплашиха. Единствено кралицата, седнала на мястото си до краля на подиума в голямата зала, беше безучастна, сякаш на крачка от нея не се намираше най-могъщият човек в цяла Англия, завладян от неконтролируем гняв.
— Защо би ни предал този бесен испански пес? От къде му е хрумнало да освобождава Франсоа? Да не си е изгубил ума? — той се обърна към кралицата. — Този ваш племенник да не е полудял? Или участва в някаква двойна игра от световен мащаб? Дали не се опитва да ме изиграе така, както баща му е искал да изиграе моя? Нима в жилите на тези испански крале тече предателска кръв? Как ще ми отговорите на това, мадам? Той ви пише писма, не е ли така? Какво ви казва в последното? Може би, че иска да пусне на свобода най-лютия ни враг? А току-виж решил да ви уведоми, че е безумец или просто идиот?
Тя погледна към кардинала, за да види дали той няма намерение да се намеси; ала Уолси се отвръщаше от кралицата след последните сполетели ни събития. Той остана ням и отвърна на острия й поглед със спокойствието на дипломат.
Изоставена от всички, кралицата трябваше да понесе гнева на съпруга си сама.
— Моят племенник не ми разкрива всичките си намерения. Не знаех, че смята да освободи крал Франсоа.
— Надявам се това да е истина! — изкрещя Хенри, доближавайки лицето си съвсем близо до нейното. — Защото щяхте да бъдете обвинена в държавна измяна дори ако само бяхте дочули, че вашият племенник се е канел да пусне на свобода най-лютия враг на тази страна.