— А ако той започне да те харесва повече?
Усмивката на Ана беше отровно сладка.
— Какво значение има? Нали и двете сме Болейн?
— И чичо ни Хауърд ли мисли така? Изобщо ли не мисли за мен, прикована на легло в очакване на раждането, докато сестра ми флиртува с бащата на моето дете?
Ана кимна.
— Да. Точно така. Изобщо не го е грижа за теб.
— Не исках да се връщаш в кралския двор като моя съперница — казах намусено.
— Родена съм да ти бъда съперница — каза тя без заобикалки. — Както и ти на мен. Ние сме сестри, нали така?
Тя го правеше така леко, красиво и с чар, че никой дори не разбра какво се случваше. Играеше на карти с краля и играеше толкова умело, че да загуби само няколко точки. Пееше песните му и ги предпочиташе пред всички останали, независимо от кого бяха написани. Насърчаваше Томас Уайът и още десетина мъже да се навъртат около нея, така че кралят да остане с впечатлението, че тя е най-изкусителната придворна дама. Където и да отидеше Ана, около нея постоянно се лееше смях и музика — а тя живееше в двор, жаден за забавления. През дългите зимни дни най-важното задължение на придворните беше да забавляват краля; но Ана нямаше равна на себе си. Само на Ана се удаваше да бъде неустоима и предизвикателна от сутрин до вечер, при това да изглежда така, сякаш това е естественото й състояние.
Хенри беше или с мен, или с Ана. Наричаше себе си бодил между две рози, мак, избуял между два зрели житни класа. Прехвърлил ръка през раменете ми, той я гледаше как танцува. Когато Ана представяше някоя нова песен, той следеше текста, който държах в наедряващия си скут. Залагаше на мен, когато играех на карти с нея. Гледаше как тя взема най-хубавото месо от чинията си и го полага в моята. Тя беше най-добрата и грижовна сестра, за която човек би могъл да си мечтае.
— Ти си най-долното същество, което някога съм срещала — казах й аз една вечер, когато тя разресваше косите ми пред огледалото, а после ги сплиташе в дебела дълга плитка.
— Зная — каза тя самодоволно, поглеждайки към отражението си.
На вратата се почука и Джордж подаде глава.
— Може ли да вляза?
— Влизай — каза Ана. — И затваряй вратата, в коридора вилнее истинска буря.
Джордж послушно затвори вратата и ни показа каната с вино в ръката си.
— Някой иска ли да изпие чаша вино с мен? Милейди Плодородие? Или милейди Пролет?
— Мислех, че със сър Томас сте излезли да обикаляте вертепите — отбеляза Ана. — Той каза, че тази вечер ще гуляете.
— Кралят ме задържа — каза Джордж. — Искаше да ме пита нещо за теб.
— За мен? — каза Ана с наострено внимание.
— Искаше да узнае как би се отнесла към една евентуална покана.
Бях сграбчила несъзнателно червените копринени чаршафи, драскайки с нокти като граблива птица.
— Каква покана?
— В леглото му.
— И ти какво му каза? — нетърпеливо попита Ана.
— Каквото ми е наредено. Че ти си девица и си като напъпила роза, която краси семейството ни. И че никой не може да си легне с теб преди сватбата. Независимо за кого става въпрос.
— А той какво каза?
— Ох.
— Само това? — притиснах го аз. — Казал е само някакво си „Ох“?
— Да — отвърна Джордж кратичко. — И последва лодката на сър Томас надолу по реката, за да търсят развратници. Мисля, че си го хванала на въдицата, Ана.
Тя повдигна високо нощницата си и скочи в леглото. Джордж огледа краката й с вид на познавач.
— Много добре.
— И аз така смятам — каза тя доволно.
Аз се пренесох в родилната стая към средата на януари. Не исках и да знам какво се случваше, докато бях затворена в тъмното тихо помещение. Чух, че имало турнир и че Хенри носел под туниката си дар от друга жена. На щита му било изписано мотото: „Признавам, за друго смелост нямам!“, което хвърлило в недоумение половината придворни. Те смятаха, че това е комплимент по мой адрес, но този комплимент беше наистина странен, а смисълът му — неясен, като се имаше предвид, че аз не можех да гледам турнира, нито да видя мотото, заключена в сенчестата тишина на родилната стая, където нямаше придворни и музиканти, а само куп кудкудякащи стари дами, които се наливаха с ейл и чакаха да му дойде времето: всъщност, да дойде моето време.
Имаше и такива, които смятаха, че звездата ми е високо на небосклона, доказателство за което беше надсловът: „Признавам, за друго смелост нямам!“ — те го разбираха в смисъл, че кралят вероятно ще обяви бъдещия ни син за законен и ще го провъзгласи за наследник. Само няколко души се досетиха да отместят погледа си от краля, който се сражаваше на турнира под този двусмислен лозунг, и да го отправят към сестра ми, седнала от едната страна на кралицата. Тя беше вперила черните си очи в ездачите и ги гледаше с незабележима усмивчица на уста, без капчица свян.