Тя млъкна за момент, сякаш очакваше да подскоча от радост. Когато аз не отвърнах нищо, тя продължи, но малко по-рязко:
— Така че ставайте и извикайте прислужницата да среши косите ви и да ви сложи някой по-стегнат корсаж, защото идвате на вечеря.
— Мога да дойда на вечерята, защото не съм болна — отговорих й мрачно. — Казват, че кървенето няма значение и вероятно е така. Мога да стоя до краля и да се смея на шегите му и да го моля да ни пее. Ала не мога да бъда истински щастлива, майко. Разбирате ли ме изобщо? Вече не мога да бъда истински щастлива. Изгубих радостта си. И никой освен мен не разбира как се чувствам и колко страшно е това.
Майка ми ме погледна решително и сурово.
— Усмихнете се — нареди ми тя.
Аз се усмихнах насила и усетих как очите ми се пълнят със сълзи.
— Така е добре — каза тя. — Продължавайте в този дух и ще уредя да видите децата си.
Чичо дойде в стаята ми след вечеря. Той се огледа наоколо с известно задоволство — не знаеше какви разкошни покои са ми дали след раждането. Сега разполагах със собствена стая, която беше голяма колкото тази на самата кралица и имах четири придворни дами, които да ме придружават. Освен това имах две лични прислужници и един паж. Кралят ми беше обещал и личен музикант. Зад стаята ми беше спалнята, която делях с Ана, както и една по-малка стаичка, където можех да се оттегля, необезпокоявана от никого, и да почета. Повечето дни аз отивах там, затварях се и започвах да плача, без да ме види никой.
— Той се отнася прекрасно с вас.
— Да, чичо Хауърд — отговорих любезно.
— От майка ви разбрах, че се топите от мъка по децата си.
Прехапах устни, за да спра сълзите, които напираха в очите ми.
— Защо, за Бога, гледате така?
— Нищо — прошепнах аз.
— Тогава се усмихнете.
На лицето ми се появи същото онова театрално изражение, от което майка ми беше останала доволна; той се взря в мен оскърбително и закима.
— Добре. Не си въобразявайте, че можете да си позволите да бездействате и да се глезите, само защото сте му родили син. Бебето ще ни е безполезно освен ако вие сама не направите следващата крачка.
— Не мога да го накарам да се ожени за мен — казах тихо. — Той е все още женен за кралицата.
Той размаха пръст.
— За Бога, жено, нищо ли не знаете? Това никога не е било така маловажно. Сега сме на косъм от война с племенника й. Той е едва ли не в съюз с Франция, а папата и Венеция са противници на испанския император. Дотам ли се простира невежеството ви, че да не го знаете?
Аз поклатих глава.
— Трябва да стане ваша грижа да си изяснявате такива неща — каза той остро. — Ана винаги го прави. Новите съюзници ще нападнат испанския крал и ако те започнат да печелят. Хенри ще се присъедини към тях. Кралицата е леля на най-големия враг на цяла Европа. Тя вече няма никаква власт над него. Тя е леля на един отцепник.
Аз поклатих невярващо глава.
— Не е минало много време от битката при Павия, когато тя беше спасителката на страната.
Той щракна с пръсти.
— Всичко това е минало. За вас също трябва да се превърне в такова. Майка ви казва, че не се чувствате добре — истина ли е това?
Аз се поколебах. За мен беше пределно ясно, че не мога да се доверя на чичо.
— Не.
— Е, трябва да се върнете в кралското ложе до края на седмицата, Мери. Ако това не се случи, никога вече няма да видите децата си, ясно ли е?
Жестокостта на сделката, която ми предлагаше, ме накара да ахна; той обърна хищното си лице към мен и ме погледна с тъмните си очи.
— Нищо друго не ми върши работа.
— Не можете да ми забраните да виждам децата си — прошепнах аз.
— Ще се уверите, че мога.
— Имам благоволението на краля.
Той удари с длан по масата, така че тя изкънтя силно, сякаш някой бе стрелял с пистолет.
— Не, нямате го! Това именно ви говоря! Нямате благоволението на краля, а без него нямате и моето. Върнете се обратно в леглото му и ще можете да правите каквото пожелаете. Можете да поискате от него да ви построи манастир, можете даже да дундуркате бебчетата си на английския трон. Можете дори да ме изпратите на заточение! Ала извън леглото му вие сте една никаквица, за която никой не го е грижа.
В стаята се възцари мъртва тишина.
— Разбирам — отвърнах аз сковано.
— Добре — той се отмести от камината и изопна дрехата си. — Ще ми благодарите за това, когато ви коронясват.