— Ти си добро момиче — каза тя одобрително. — За колко време си дошла?
— За седмица — отвърнах. — Толкова ми разрешиха.
— А ти? — обърна се тя към Джордж.
— Струва ми се, че ще поостана няколко дни — каза той безгрижно. — Бях забравил колко е красиво в Хевър през лятото. Може да остана и да придружа Мери обратно, когато дойде време да се връщаме в двора.
— Ще прекарвам по цял ден с децата — предупредих го аз.
— Не се безпокой — усмихна се той. — Няма да се нуждая от компания. Ще пиша. Мисля си, че от мен ще вземе да излезе някой поет.
Последвах съвета на Джордж и не отидох веднага при Катерина, а първо се прибрах в стаичката си. Качих се нагоре по тясното, вито стълбище, измих лицето си в легена с вода, погледнах през малките стъкълца на прозореца към притъмняващите морави в парка около замъка. Мярнах белия силует на една забулена сова и дочух въпросителното й бухане, а после и отговора, който долетя от горичката. Чух как една риба цамбурва долу във водата, видях как започват да блещукат сребристите точици на звездите. Едва тогава се отправих към детската стая на дъщеря си.
Бяха я сложили на столчето й срещу запалената камина, и тя седеше с купичка мляко и хляб в скута, протегнала лъжица към устата си и заслушана в клюките, които слугините си разменяха. Когато ме видяха, те скочиха на крака и Катерина щеше да изтърве купичката си, ако бавачката не я беше хванала бързо. Другата слугиня прибра полите си и мигом изчезна, а бавачката седна до Катерина и се престори, че храни дъщеря ми и следи да не се доближава прекалено близо до огъня.
Седнах и помълчах, докато суматохата не поутихна и не видях, че Катерина изяжда и последната лъжица от вечерята си. Прислужницата взе купичката от ръцете й, аз й направих знак да излезе от стаята и тя си тръгна, без да продума.
Започнах да ровя в джоба на дрехата си.
— Донесла съм ти малък подарък — казах аз. Това беше един жълъд, окачен на връв, и майсторски издялан във формата на личице. Малката шапчица на жълъда трябваше да бъде шапката на човечето. Тя веднага се засмя и протегна ръчичка към него. Дланта й беше още пухкава като на бебе, а пръстчетата й бяха съвсем мънички. Аз оставих жълъда в ръката й, докосвайки меката кожа.
— Как ще го наречеш? — попитах я аз.
Тя смръщи леко челото си. Златистокестенявите й коси бяха прибрани назад и почти изцяло скрити под нощната шапчица. Докоснах нежно панделката на шапчицата, после и златистите къдри, които се подаваха от нея. Тя не се отдръпна — беше се заиграла с жълъда.
— Как да го нарека? — блесналите й сини очи се взряха в мен.
— Той идва от едно дъбово дърво. Нарича се жълъд — обясних аз. — Кралят иска всички да отглеждат това дърво. То израства голямо и здраво и от него могат да строят кораби.
— Ще го нарека Дъбчо — реши тя. Не проявяваше никакъв интерес нито към краля, нито към корабите му. Тя дръпна връвчицата и малкия жълъд се разлюля. — Танцува — каза тя доволно.
— Искаш ли да седнеш в скута ми с Дъбчо, за да ти разкажа приказка за това как той отишъл на една голяма веселба и танцувал с всички други жълъдчета? — попитах я аз.
Тя се поколеба за миг.
— Лешниците също били там — продължих да я изкушавам. — И кестените. Това бил един голям бал на дърветата. Струва ми се, че и горските плодове отишли на него.
Това свърши работа. Тя стана от столчето си, дойде при мен и аз я взех в скута си. Тежеше повече от миналия път: беше дете от плът и кръв, не призрачното телце, което си представях нощем преди да заспя. Сложих я на коляното си и почувствах топлината и силата й. Притиснах буза към нощната шапчица и почувствах как къдриците гъделичкат шията ми. Вдишах от сладкия аромат на кожата й, от този прекрасен аромат на малко дете.
— Разказвай — нареди тя и се облегна да слуша историята за веселбата в дървесното кралство.
Ние прекарахме една чудесна седмица заедно: Джордж, децата и аз. Разхождахме се под слънчевите лъчи и си правехме пикници на ливадите, където меката тревица си проправяше отново път на окосените места. Когато замъкът се скриваше от погледа ми, аз развързвах малкия Хенри и го оставях да рита и да се движи на воля. Играех на топка и на криеница с Катерина: не беше кой знае каква криеница на откритото поле, но Катерина беше още във възрастта, когато вярваше, че ако стисне очички и зарови главица под големия шал, никой няма да може да я види. Джордж и Катерина си правеха състезания, в които той започваше да се движи все по-трудно и по-трудно; отначало подскачаше, после пълзеше, а към края на седмицата можеше само да ходи на ръце, докато аз държах краката му, за да бъде играта честна и Катерина да успее да победи, притичвайки напред с несигурна крачка.