Вечерта, в която трябваше да тръгнем обратно към двора, аз бях така сломена от мъка, че не можах да се докосна до вечерята си, нито да събера сили да кажа на Катерина, че си тръгвам. Измъкнах се призори като крадец и поръчах на бавачката да й каже, като се събуди, че майка й ще се върне веднага, когато може, а тя през това време да бъде добро момиче и да се грижи за Дъбчо. До обяд не виждах нищо около себе си от мъка и изобщо не бях забелязала, че бе валяло през цялото време на пътуването ни, докато Джордж не каза:
— За Бога, да се скрием някъде от този дъжд и да намерим нещо за хапване.
Бяхме спрели пред един манастир, където биенето на камбаната известяваше, че е настъпило времето за следобедната служба; той скочи на земята и ми помогна да сляза от седлото.
— През цялото това време ли си плакала? — попита той.
— Предполагам — казах аз. — Не мога да понеса мисълта, че…
— Тогава не мисли за това — прекъсна ме той бързо. Отмести се и зачака един от слугите ни да дръпне въжето на големия звънец и да извести вратаря за нас. Когато широките порти се разтвориха, Джордж ме поведе в двора, а после нагоре по стълбите към трапезарията на манастира. Ние бяхме подранили и вътре имаше само няколко монаси, които вадеха калаените чинии и канчета за пиво и вино.
Джордж направи знак на единия от тях и го прати да ни донесе вино, а после пъхна в ръцете ми хладната чаша.
— Изпий го — каза той рязко. — И стига плака. Тази вечер трябва да се явиш в кралския двор и не бива да бъдеш пребледняла и подпухнала. Повече никога няма да те пуснат, ако забележат, че от това погрозняваш. Не си от хората, които могат да си угаждат на воля.
— Покажи ми някоя жена, която може да си угажда — казах аз в пристъп на възмущение и той се разсмя.
— Не мога — каза той. — Не познавам нито една такава. Колко се радвам за мен и за малкия Хенри, че сме се родили мъже.
Пристигнахме в Уиндзор чак вечерта и заварихме двора готов за отпътуване. Дори Ана не можеше да се откъсне от опаковането на вещите и да ме огледа. Тя се приготвяше трескаво и аз видях как прибира в багажа си две нови рокли.
— Какво беше това?
— Подаръци от краля — отвърна тя лаконично.
Само кимнах, без да казвам нищо. Тя ми се усмихна с крайчеца на устата си и прибра двете шапчици, които бяха в тон с роклите. Забелязах, а тя без съмнение това и искаше, че едната от тях беше цялата обшита с перли. Седнах до прозореца и загледах как тя сложи наметалото си най-отгоре и извика прислужницата да завърже кутията. Когато момичето дойде, заедно с носача, за да отнесат багажа, Ана се обърна към мен предизвикателно:
— Е?
— Какво става тук? — попитах аз. — Какви са тези дрехи?
Тя се обърна към мен, хванала ръце зад гърба си, имитирайки скромността на послушна ученичка.
— Той ме ухажва — съобщи тя. — При това открито.
— Ана, той е мой любовник.
Тя небрежно сви рамене.
— Теб те нямаше, нали така? Ти предпочете да се развяваш в Хевър и децата ти се оказаха по-важни от него. Което не те направи особено… — тя замълча — … привлекателна в неговите очи.
— Затова пък ти си привлекателна, така ли?
Тя се усмихна, сякаш на някаква шега, известна само на нея.
— Това лято страстта сякаш се носи във въздуха.
Аз изпуснах нервите си.
— Предполагаше се, че трябва да поддържаш интереса му към мен, а не да завиваш в съвсем друга посока.
Тя отново присви рамене.
— Все пак той е мъж. По-лесно е да го заинтригува човек, отколкото да насочва вниманието му в друга посока.
— Искам да знам едно — казах аз. Ако думите ми бяха ножове, тутакси бих ги запратила с острието напред към доволно усмихнатото й лице. — Явно е, че си привлякла вниманието му, щом се радваш на такива подаръци. Значи си се издигнала в кралския двор. Ти си фаворитката.
Тя кимна и аз видях, че цялата излъчваше задоволство, като котка, която бяха погалили по гърба.
— Следователно правиш всичко това, независимо от факта, че аз съм неговата всепризната любовница.
— Така ми наредиха — каза тя безочливо.
— Никой не ти е нареждал да ме изместваш — отвърнах остро.
Тя сви рамене и си придаде невинно изражение.
— Какво мога да направя, ако той ме желае? — каза тя с меден гласец. — Целият двор гъмжи от мъже, които ме желаят. Аз даже не ги поощрявам.
— Не забравяй, че говориш с мен, а не с някой от онези глупаци — казах аз мрачно. — Добре знам, че окуражаваш всички.