— Не и мен — отвърна Джордж мило.
— Чичо я харесва много повече — казах аз с ненавист.
— Той никого не харесва. Ала се пита колко ли далеч може да стигне тя.
— Всички се питаме. Питаме се и каква ли цена е готова да приеме. Особено ако аз ще трябва да я плащам.
— Играта, с която се е заела, не се играе никак лесно — призна Джордж.
— Мразя я — казах аз съвсем чистосърдечно. — С удоволствие бих стояла и гледала как страстта й към успеха я погубва.
Дворът отиваше на гости на принцеса Мери в замъка Лъдлоу и цяло лято пътувахме на запад. Тя беше едва на десет години, но беше зряла за възрастта си, възпитавана в дух на строгост, към който майка й беше привикнала в испанския кралски двор. Тя имаше личен изповедник, няколко учители, една придворна дама, както и свое домакинство в Уелс, на който беше принцеса. Всички очаквахме да видим млада девойка, изпълнена с достойнство, едно момиче, готово да се превърне в жена.
Ала това, което видяхме, беше твърде различно.
Тя влезе в обширната зала, където вечеряше баща й, и беше подложена на изпитанието да премине от вратата до издигнатата на подиума маса, под погледите на всички. Беше дребна, изглеждаше на не повече от шест години — съвършена малка кукличка със светлокестеняви коси, прибрани в шапчица, и сериозно бледо личице. Тя беше крехка като майка си, когато беше дошла за първи път в Англия, само че беше по-дребна от нея; беше само едно малко момиченце.
Кралят я поздрави с подобаваща нежност, но аз виждах, че беше поразен. Не беше я виждал повече от половин година и очакваше през това време тя да е пораснала и разцъфнала, едва ли не да се беше превърнала в жена. Ала момичето, което се изправи пред погледа му, не беше принцесата, която можеше да ожени в близката година, с увереността, че след още някоя и друга година тя вече щеше да може да зачене. Тя самата беше дете, при това бледо, слабичко и плахо детенце.
Той целуна принцесата и я сложи да седне от дясната му страна, откъдето тя огледа залата и видя, че всички погледи са вперени в нея. Тя не хапна почти нищичко и изобщо не пи. Когато той я заговаряше, му даваше едносрични отговори, и то шепнешком. Несъмнено бе образована, защото всичките й учители дойдоха и увериха краля, че тя може да говори на гръцки и на латински, има добри познания по математика и че познава географията на княжеството си и на кралството. Когато засвириха, тя се понесе под звуците на танца, изящна и ефирна. Въпреки това си оставаше много далеч от някое закръглено, пращящо от здраве плодовито момиче. Изглеждаше така, сякаш някоя настинка беше достатъчна да я убие. Тя беше единствената законна наследница на бащиния си трон, а не изглеждаше достатъчно силна дори да вдигне скиптъра.
Джордж дойде при мен рано привечер по време на престоя ни в замъка Лъдлоу.
— В момента е много раздразнителен — предупреди ме той.
Ана се размърда в леглото ни.
— Не е останал доволен от малкото си джудже?
— Невероятна си — каза Джордж. — Вече почти спиш, но си все така чаровно язвителна. Хайде, Мери, не трябва да го оставяме да чака.
Когато влязох, Хенри стоеше до огъня, опрял крак в една цепеница, която буташе все по-навътре в разпалената жарава. Той едва ме погледна на влизане, протегна ми безцеремонно ръка и аз бързо се озовах в обятията му.
— Това беше истински удар — промълви той нежно, заровил глава в косите ми. — Мислех, че тя ще е поотраснала, че ще е една разцъфнала млада жена. Смятах да я оженя за Франсоа или даже за сина му и така да се съюзя с Франция. Момиче не ми върши никаква работа, абсолютно никаква. А какво да кажа за момиче, което даже не мога да омъжа! — той се извърна рязко и ме пусна, стана и закрачи бързо и ядосано из стаята. На масата бяха наредени карти, обърнати с лицето надолу. Играта стоеше недовършена. С един гневен замах той помете картите от масата и я преобърна. Тя падна с трясък и отвън се чу викът на стражата:
— Ваше величество?
— Оставете ме! — изрева Хенри в отговор.
Той ме прегърна.
— Защо Бог ме наказва така? Защо ми причинява това? Нито един син, а наместо това дъщеря, която изглежда така, сякаш още следващата зима ще бъде пометена от първия духнал ветрец. Нямам наследник. Няма кой да заеме престола след мен. Защо Господ ми причинява това?
Аз само поклатих глава и запазих мълчание в очакване да разбера какво иска.
— Кралицата е виновна, нали? — каза той. — Това си мислите. Това е, което всички си мислят.