Меган запали лампата в коридора и огледа стаята. През прозорците й се виждаха остров Елис и Статуята на свободата. Можеше да наблюдава как увеселителните корабчета пускат котва на кея на река Хъдсън. Обожаваше центъра на Ню Йорк с претъпканите му улици, със завладяващата величественост на Световния търговски център и суетнята на финансовия квартал.
Апартаментът представляваше доста обширно студио със спална ниша и кухненски бокс. Меган го беше подредила със старите, ненужни вещи на майка си, възнамерявайки да се премести в по-голямо жилище и постепенно да го обзаведе с нови мебели. През трите години, откакто работеше за радиотелевизионната компания, това намерение не бе осъществено.
Преметна палтото си на един стол, влезе в банята и се преоблече в пижама и халат. Апартаментът беше приятно топъл, но тя се чувстваше премръзнала до кости. Осъзна, че не желае да се погледне в голямото огледало. Най-накрая се обърна към него и се взря в собственото си лице, отваряйки нощния крем.
Лицето й беше тебеширено бяло, а очите — с безумен поглед. Ръцете й трепереха, докато разпускаше косата си, която се разпиля по раменете.
Вцепенена, невярваща на очите си, тя се опитваше да открие разликите между себе си и мъртвата. Спомни си, че онова лице беше малко по-заоблено, очите — по-скоро кръгли, отколкото продълговати, а брадичката — по-малка. Но оттенъкът на кожата, цветът на косата и отворените, невиждащи очи, бяха досущ като нейните.
Знаеше къде се намира сега жертвата. В моргата, където я фотографираха и снемаха отпечатъците й. Щяха да вземат и отпечатъци на челюстите й.
После следваше аутопсията.
Меган усети, че трепери. Отиде бързо в бокса, отвори хладилника и извади кутията с млякото. Може би една чаша горещ шоколад щеше да й помогне да се съвземе.
Тя седна на дивана, обгърна коленете си и постави димящата чаша до себе си. Телефонът иззвъня. Сигурно беше майка й.
— Мег, нали не спиш още?
— Не, току-що се прибрах. Как си, мамо?
— Мисля, че съм добре. Днес се обадиха от застрахователната компания. Утре пак ще идват. Дано не ми задават повече въпроси за онзи заем, който баща ти е взел срещу застрахователните си полици. Явно не могат да проумеят, че нямам представа какво е направил с тези пари.
Някъде към края на януари баща й беше тръгнал да се прибира с колата си в Кънетикът от летище Нюарк. Цял ден бе валял сняг и беше киша. В седем и трийсет Едуин Колинс бе позвънил от колата си на своя сътрудник Виктор Орсини, за да му уговори една среща за следващата сутрин. Беше казал на Орсини, че приближава моста Тапан Зий.
Може би секунди след това една цистерна за бензин изгубила контрол над управлението точно насред моста и се блъснала в камион с ремарке, причинявайки огромен взрив, който погълнал седем-осем автомобила. Камионът се ударил в перилата и пробил огромна дупка, преди да потъне в ледените води на Хъдсън. Цистерната го последвала, повличайки след себе си останалите автомобили.
Един тежко ранен, успял да се измъкне от трасето на цистерната, беше заявил, че пред неговата кола е имало тъмносин кадилак, който се превъртял и изхвръкнал през дупката в стоманените перила. Едуин Колинс караше тъмносин кадилак.
Това беше най-трагичната катастрофа в историята на моста. Загинали бяха осем души. Шейсетгодишният баща на Мег не се прибра вкъщи през онази нощ. Смяташе се, че е загинал при експлозията. От Управление на пътищата продължаваха да издирват останките на коли и тела, но все още — след почти девет месеца — не бяха открили и следа от Едуин Колинс или кадилака му.
Седмица след катастрофата бе отслужена заупокойна литургия, но тъй като не можеше да се издаде смъртен акт, общите сметки на името на Едуин и Катрин Колинс бяха замразени, а огромните застраховки „Живот“ и застраховките на компанията не бяха изплатени.
Майка й беше толкова съкрушена, че не искаше да се разправя с тия бюрократи.
— Ще си дойда утре следобед, мамо. Ако продължават да ни разиграват, завеждаме дело.
Понечи да каже още нещо, но реши, че последното, от което майка й има нужда, бе да чуе, че някакво момиче, което поразително прилича на Мег, е умряло от удар с нож. Затова пък й разказа за процеса, който беше отразявала през деня.
Меган дълго лежа в леглото, неспособна да заспи: ту се унасяше, ту се сепваше. Накрая потъна в дълбок сън.