— Добре съм, Мак. Изследванията засега не показват никакво сърдечно увреждане. Изтощена е, паднала е духом, притеснена е. Почивка и малко успокоителни са единственото, което й е необходимо.
— Съгласен съм. И на теб не биха навредили. Ела! Имаш нужда от чаша кафе.
Тя го последва в кухнята.
— Аз ще го направя!
— Сядай! Няма ли да си свалиш шлифера?
— Все още ми е студено — опита да се усмихне тя. — Как можеш да излизаш в такъв ден без връхна дреха?
Мак погледна сивото си сако от туид.
— На шлифера ми липсва копче. Не мога да си намеря иглата и конците.
Когато кафето беше готово, той наля чашите и седна срещу нея на масата.
— Предполагам, че след като Катрин е в болница, ти ще останеш няколко дни тук.
— Тъй или иначе, възнамерявах да го направя.
С тих глас му разказа всичко, случило се напоследък: за убитата, която приличаше на нея, за бележката, намерена в джоба й, за среднощния факс.
— И така — обясни тя, — засега съм извън графика за репортажи, но шефът ми възложи да започна филма за „Манинг“. Ала рано тази сутрин телефонът иззвъня и… — разказа за обаждането и за припадъка на майка си.
Мак се надяваше, че ще прикрие шока, който думите й предизвикаха. Естествено, Кайл беше с тях на вечерята в неделя. Но въпреки това Мег не беше направила и най-малкия намек, че преди три дни е видяла мъртва жена, която може би е загинала вместо нея. Не му бе доверила и проблемите със застрахователните компании.
От времето, когато тя бе на десет години, а Мак — второкурсник, който работеше през лятото в ресторанта, той беше охотният довереник на тайните й, на всичко — от това колко много й липсва баща й, когато пътува, до това как ненавижда уроците по пиано.
През онази година и половина, докато трая бракът му, Мак не се виждаше често със семейство Колинс. От развода си живееше тук — вече почти седем години — и смяташе, че с Мег отново са като по-голям брат и по-малка сестра. Така ли е наистина? — мина му през ум.
Меган беше млъкнала и потънала в собствените си мисли, като очевидно нито търсеше, нито очакваше съвет или помощ от него. Той си спомни забележката на Кайл: „Мислех, че си ми приятелка.“
Жената, която беше видял в колата покрай къщата в сряда, жената, която беше взел за Меган! Възможно ли бе тя да е същата, която ден по-късно е била убита?
Мак реши да не обсажда това с Меган, докато не разпита Кайл довечера и не обмисли всичко. Но все пак трябваше да й зададе още един въпрос.
— Мег, извинявай, но съществува ли някаква възможност сутринта наистина да се е обадил баща ти?
— Не. Не. Познавам гласа му. И мама също! Гласът, който чухме, не беше неговият — не звучеше толкова фалшиво, колкото компютърно преправен глас, но не беше неговият.
— Казал е, че е в опасност, така ли?
— Да.
— А бележката в джоба на убитата е била с неговия почерк?
— Да.
— Баща ти споменавал ли е някога името Ани?
Меган втренчи очи в Мак.
Ани… Тя почти чуваше баща си как я дразни с думите Мег… Меги… Меган… Ан… Ан…
С ужас осъзна, че Ани е галеното име, с което я наричаше.
18
Във вторник сутринта, застанала пред големите прозорци на дома си в Скотсдейл, Аризона, Франсис Гролиър гледаше как първите слънчеви лъчи огряват върховете на планината Макдауел; скоро те щяха да станат по-ярки и по-силни, постоянно променяйки цветовете и оттенъците на скалните масиви, в които се отразяваха.
Тя се обърна, пресече стаята и излезе на верандата отзад. Къщата граничеше с обширния индиански резерват „Пима“ и пред нея се разкриваше девствената пустиня, гола и необятна, оградена от планината Камълбек. Пустиня и планина бяха тайнствено осветени от призрачното розово сияние, предхождащо изгрева.
На петдесет и шест години, Франсис беше успяла някак да запази своята ефирност, която толкова подхождаше на слабото й лице, на тежката, посивяваща кестенява коса и големите изразителни очи. Никога не си беше правила труд да смекчава дълбоките линии около очите и устата си с грим. Висока и слаба, тя се чувстваше съвсем удобно в панталона и широката, свободна риза. Като личност избягваше да бъде център на внимание, но работата й на скулптор беше добре позната в творческите среди, особено със съвършеното умение да пресъздава лица. Усетът, с който долавяше скритото под повърхността, беше отличителната черта на таланта й.
Много отдавна беше взела съдбоносното решение и без съжаление понасяше последствията от него. Този начин на живот й допадаше. Но сега…