— Слушай, приятел, я ми кажи нещо. Онзи ден добре ли успя да огледаш жената, която си взел за Мег?
— Доста добре — отвърна Кайл. — Мег се отби днес следобед.
— Така ли?
— Да. Искаше да разбере защо й се сърдя.
— А ти каза ли й?
— Ъхъ.
— А тя какво каза?
— Че в сряда следобед е била в съда и че понякога, когато хората ги дават по телевизията, други хора искат да узнаят къде живеят. Нещо такова. И тя ме попита дали добре съм успял да видя оная жена. Казах й, че караше много, много бавно. Затова, когато я видях, хукнах по пътя и се развиках. Тя спря колата и ме изгледа, свали прозореца и изчезна.
— Това не го знаех.
— Казах ти, че ме видя и натисна газта!
— Не ми каза, че е спирала и е сваляла прозореца, приятел!
— Ъхъ. Помислих я за Мег. Но косата й беше по-дълга. Казах го на Мег… Падаше по раменете й. Като на оная снимка на мама.
Джинджър беше изпратила на Кайл една от последните си рекламни снимки — с падаща по раменете й руса коса, с разтворени устни, които откриваха идеални бели зъби, с огромни, чувствени очи. В ъгъла беше написала:
„На моя скъп мъничък Кайл. С обич и целувки.
Рекламна снимка, помисли си с отвращение Мак. Ако той си беше вкъщи, когато е дошла по пощата, Кайл никога нямаше да я види.
След като се отби при Кайл, при майка си и в ресторанта, Меган се прибра у дома в седем и половина. Вирджиния беше настояла да си вземе вечеря за вкъщи — малко пиле, салата и топли солени кифлички, които Мег обожаваше.
— И ти си невъзможна като майка си! — скара й се Вирджиния. — Ще забравиш да ядеш!
Със сигурност, мислеше си Мег, докато се преобличаше в стара пижама и халат. Тези дрехи бяха от времето в колежа и все още й бяха любимото облекло за вечери, в които четеше или гледаше телевизия у дома.
В кухнята си наля чаша вино и взе една кифличка, докато чакаше пилето да се затопли в микровълновата печка.
Когато стана готово, тя го сложи на една табла и го отнесе в кабинета, където се разположи на въртящия се стол на баща си. Утре щеше да започне с историята на клиниката „Манинг“. В телевизията бързо щяха да изровят цялата налична информация. И за доктор Манинг, помисли си тя. Искаше да разбере дали в живота му няма някакви тайни.
Тази вечер имаше други намерения. На всяка цена да намери доказателството за връзката на баща й с мъртвата, която приличаше на нея — жената, чието име може би беше Ани.
Едно подозрение глождеше ума й — толкова беше невероятно, че още не можеше да се накара сериозно да го премисли. Знаеше само, че трябва на всяка цена веднага да прегледа личните книжа и документи на баща си.
Не беше изненадана от реда в чекмеджетата. Редът беше присъщ на Едуин Колинс. Хартията за писма, пликовете и марките бяха по местата си в страничното чекмедже. Календарът му беше попълнен до края на януари и първите дни на февруари. След това в него бяха отбелязани само постоянно значими дати. Рожденият ден на майка й. Нейният. Пролетната открита среща на голф клуба. Пътуването по море, което родителите й планираха по случай трийсетата годишнина от сватбата си през юни.
Защо човек, който възнамерява да изчезне, ще отбележи месеци по-рано в календара си важни дати? В това нямаше логика. Върху януарските дати, когато беше отсъствал или смяташе да отсъства, беше нанесено името на града. Знаеше, че подробностите за тези пътувания са описани в бележника му, който носеше у себе си.
Най-долното чекмедже отдясно беше заключено. Меган напразно потърси ключа и се поколеба. На другия ден може би щеше да намери ключар, но не можеше да чака. Отиде в кухнята, откри кутията с инструменти и се върна със стоманена пила. Както беше преценила, ключалката беше стара и лесно поддаде.
В чекмеджето имаше пликове, разделени на купчини и завързани с ластик. Меган взе горната купчина и прехвърли пликовете. Всичките, с изключение на първия, бяха написани от една и съща ръка.
В него имаше изрезка от „Филаделфийски новини“. Под снимката на една красива жена съобщението за смъртта гласеше:
„Аурелия Краули Колинс, 75, жител на Филаделфия, почина в болницата «Сейнт Пол» на девети декември от инфаркт.“
Аурелия Краули Колинс! Меган ахна, разглеждайки снимката. Големите очи, къдравата коса, оградила овалното лице. Това беше същата жена — вече състарена — чиято снимка стоеше на видно място върху масичката на около метър от нея. Нейната баба!
Датата на изрезката беше отпреди две години. Баба й е била жива допреди две години! Меган разрови останалите пликове от купчината, която държеше. Всичките бяха пращани от Филаделфия. Пощенското клеймо на последния беше отпреди две години и половина.