Тя прочете съдържанието на един, после на още един, и още един. Без да може да повярва на очите си, прерови останалите купчини с пликове. Най-ранната бележка имаше дата отпреди трийсет години. И всичките съдържаха една и съща молба:
„Скъпи Едуин,
Надявах се, че поне тази Коледа ще ми пишеш нещичко. Моля се ти и твоето семейство да сте добре. Как бих искала да видя внучката си! Може би един ден ще позволиш това да се случи!
„Скъпи Едуин,
Трябва винаги да гледаме напред. Но когато човек остарява, е много по-лесно да погледне назад и да съжали за грешките в миналото си. Не е ли възможно да поговорим, поне по телефона? Това би ме направило толкова щастлива!
Не след дълго Меган не можеше да издържа повече да чете тези писма, от чийто овехтял вид личеше, че баща й често е размишлявал над тях.
„Татко, ти беше толкова мил, мислеше си тя. Защо казваше на всички, че майка ти е мъртва? Защо си пазил всичките тези писма, щом като никога не си пожелал да й простиш?“
Тя взе плика с некролога. Нямаше подател, но адресът, отпечатан на плика, беше на улица в Честнът Хил. Знаеше, че Честнът Хил е един от най-изисканите квартали на Филаделфия.
Кой беше подателят? И което беше по-важно: що за човек беше всъщност баща й?
20
В очарователната старинна къща на Хелън Петрович в Лорънсвил, Ню Джърси, се бе настанила нейната племенница — Стефани. Сега тя бе ядосана и разтревожена. Бебето трябваше да се роди след няколко седмици и гърбът я болеше. Постоянно се чувстваше уморена. Беше решила да изненада Хелън, която щеше да се прибере за обяд, и да сготви нещичко.
В един и половина Стефани се опита да се свърже с леля си, но в апартамента й в Кънетикът нямаше никой. Сега, в шест вечерта, Хелън още не се беше прибрала. Дали не се бе случило нещо? Може би в последния момент бе възникнало нещо спешно, а Хелън толкова дълго беше живяла сама, че нямаше навика да осведомява никого за намеренията си.
Стефани беше поразена, когато предният ден по телефона леля й каза, че е подала оставката си и е напуснала същия ден.
„Имам нужда от почивка и се притеснявам, че оставаш дълго време сама“, добави тогава Хелън.
Истината беше, че Стефани обожаваше да е сама. Никога не беше познавала лукса да се излежаваш в леглото, докато не решиш да си направиш кафе и да прочетеш вестника, оставен рано сутринта. В съвсем мързеливите дни гледаше сутрешните телевизионни програми в леглото.
Беше на двайсет години, но изглеждаше по-възрастна. Докато растеше, мечтата й беше да бъде като по-малката сестра на баща си — Хелън, избягала в Америка преди двайсет години, след смъртта на мъжа си.
Сега същата тази Хелън бе нейната опора, нейното бъдеще в един свят, който не съществуваше по познат на нея начин. Кратката и кървава революция в Румъния беше отнела живота на родителите й и разрушила къщата им. Стефани се беше преместила при съседи, чиято малка къщичка едва побираше тях самите.
През годините Хелън понякога беше изпращала малко пари и дребни подаръци за Коледа. В отчаянието си Стефани й беше писала, молейки за помощ.
Няколко седмици по-късно се качи на самолета за Америка.
Хелън беше толкова мила. Но Стефани горещо искаше да живее в Манхатън, да си намери работа в някой козметичен салон и вечер да посещава козметични курсове. Английският й беше вече отличен, въпреки че бе тук само от една година.
Наближаваше време да ражда. С Хелън бяха огледали няколко апартамента — ателиета в Ню Йорк. Бяха открили един в Гринич Вилидж, който щеше да се освободи през януари, и Хелън й беше обещала, че ще ходят да пазаруват някои неща за него.
Тази къща беше обявена за продан. Хелън винаги беше казвала, че няма да напусне работата си и Кънетикът, преди да я продаде. Стефани се чудеше какво я беше накарало толкова бързо да промени решението си.
Отметна кестенявия кичур от широкото си чело. Отново беше гладна и й се щеше да хапне. Винаги можеше да стопли вечерята на Хелън, ако се прибереше.
В осем часа, когато се смееше на повторението на „Златните момичета“, входният звънец иззвъня.
Въздишката й беше от облекчение и раздразнение. Хелън сигурно носеше много пакети и не можеше да извади ключа си. Тя хвърли един последен поглед на телевизора. След като и без това беше закъсняла толкова, не можеше ли да изчака още една минута, чудеше се тя, докато се надигаше от дивана.
Приветливата й усмивка се стопи и изчезна при вида на високия полицай с детинско изражение. Без да може да повярва на ушите си, тя чу, че Хелън Петрович е била застреляна в Кънетикът.