Лайънс беше слаб мъж, наближаващ петдесетте, с дежурна усмивка и интелигентни, проницателни очи.
— Много загадъчен случай. С положителност нямаше вид на жена, която би изчезнала и никой не би я потърсил. Смятахме да вземем проба за ДНК тест, преди тялото да бъде погребано. Съвсем лесно ще бъде да изследвам и мис Колинс и да проверим възможността за родство.
— Меган искаше точно това.
Секретарката на доктора седеше на едно бюро близо до прозореца. Телефонът иззвъня и тя го вдигна.
— Мис Колинс е долу.
Излизайки от асансьора, Мак видя лицето на Меган, по което бе изписано нещо различно от обичайното изражение на човек, видял мъртвец в моргата. Още нещо се беше прибавило към болката в очите й и издълбаните от умора бръчки около устата. Сякаш у нея се бе наслоила тъга, изострена от скръбта и мъката, с които бе живяла от изчезването на баща си.
Но когато го видя, тя се усмихна — бегла усмивка на облекчение. Толкова е красива, мислеше си той. Кестенявата й коса беше разрешена, напомняше за острия следобеден вятър. Беше облечена в черно-бял костюм от туид и черни ботуши. Сакото с цип докосваше бедрата, а тясната пола стигаше под коленете й. Черният пуловер с висока яка подчертаваше бледността на лицето.
Мак я запозна с доктор Лайънс.
— Ще можете да видите тялото по-добре долу, отколкото в стаята за оглед — каза Лайнъс.
Моргата светеше от чистота. По стените имаше редици заключени шкафове. Зад затворената врата на стаята с висок прозорец към коридора се чуваха приглушени гласове. Завесите на прозореца бяха спуснати. Мак беше уверен, че там се извършва аутопсия.
Шкафът безшумно се плъзна и се отвори. Мак се взря в голото вкочанено тяло на младата жена. На гърдите й имаше една-единствена дълбока рана. Отстрани на тялото лежаха нежни ръце с разтворени пръсти. Той погълна с очи тънката талия, стройните бедра, дългите крака, високо извитите стъпала. Най-накрая спря очи върху лицето.
Кестенявата коса беше сплъстена върху раменете, но той си я представяше разрошена от вятъра — също като на Меган. Устата — с плътни устни, обещаващи топлота. Тежки мигли покриваха затворените очи. Тъмни вежди подчертаваха високото чело.
Мак почувства жестоко пробождане в стомаха. Усещаше се замаян, повдигаше му се, главата му се въртеше. Това можеше да бъде Мег, мислеше си той, това е трябвало да се случи на Мег!
27
Катрин Колинс натисна бутона до ръката си и болничното легло се заповдига безшумно, докато тя го спря в полулегнало положение. В часа, след като отнесоха чиниите от обяда, тя напразно се опитваше да заспи. Беше ядосана на себе си заради желанието да избяга в съня. Време е да застанеш лице в лице с живота, моето момиче, каза си тя повелително.
Искаше й се да има пред себе си калкулатор и счетоводните книги от ресторанта. Да изчисли докога може да издържи, преди да трябва безвъзвратно да продаде „Дръмдоу“. Ипотеката, мислеше си тя, проклетата ипотека! Баща й никога нямаше да вложи толкова пари в това място. „Ако може, с нищо — нещо“ беше девизът от бедните му години. Колко често го беше чувала!
Но след като вече се беше сдобил с къщата и ресторанта, той се беше превърнал в най-щедрия съпруг и баща. Освен в случаите, когато желанията им бяха екстравагантни до абсурдност, разбира се.
Не трябваше да оставя на декоратора пълна свобода на действие! Но оттогава изтече толкова вода!
Аналогията я накара да потръпне. Спомни си за ужасните снимки от разбитите коли, които изплуваха на повърхността изпод моста Тапан Зий. С Меган бяха изучавали снимките през лупа, страхувайки се да открият това, което очакваха — части от тъмносин кадилак.
Катрин отхвърли завивките, стана от леглото и се пресегна за халата. Прекоси стаята до малката баня и наплиска лицето си с вода, после надникна в огледалото и направи гримаса. „Сложи си малко бойни краски, скъпа“, каза си тя.
След десет минути отново беше в леглото и се чувстваше по-добре. Късата й руса коса беше сресана, ружът по скулите и червилото бяха скрили изпитата бледнина. Облече син копринен халат, с който поне имаше вид за пред евентуални посетители. Следобед Меган щеше да бъде в Ню Йорк, но винаги съществуваше възможността да се отбие някой друг.
Така и стана. Филип Картър почука на открехнатата врата.
— Може ли да вляза?
— Разбира се!
Той се наведе и я целуна по бузата.
— Изглеждаш чудесно.
— Вече съм много по-добре. Всъщност се опитвам да избягам оттук, но настояват да остана още няколко дни.
— Добра идея.