Той придърпа един стол и седна до леглото.
Беше облечен небрежно-елегантно в кафяво сако, тъмнокафяви панталони и вратовръзка в преливащо кафяво и бежово. Силното му мъжко присъствие я накара отново да изпита болка по съпруга си.
Едуин беше необикновено красив. Срещнаха се преди трийсет и една години на събиране след мача между Харвард и Йейл. По това време тя ходеше с едно момче от отбора на Йейл. Видя Ед на дансинга. Тъмна коса, тъмносини очи, висок и строен.
Едуин я покани да танцуват, а на следващия ден позвъни на вратата й с дузина рози в ръка.
— Аз те ухажвам, Катрин! — беше обявил той.
Катрин се опита да удържи внезапно бликналите сълзи.
— Катрин?
Ръката на Филип стискаше нейната.
— Добре съм — каза тя, отдръпвайки я.
— Не смятам, че ще се чувстваш така след няколко минути. Трябваше да говоря с Мег, преди да дойда.
— Тя трябваше да ходи в Ню Йорк. Какво има, Филип?
— Катрин, може би си прочела за жената, която бе застреляна в Ню Милфорд?
— Онази лекарка ли? Да. Ужасна история!
— Значи не си разбрала, че тя не е била никаква лекарка — документите й са били фалшиви, а е назначена в клиниката „Манинг“ с нашето посредничество.
Катрин настръхна.
— Какво?
Една сестра влезе бързешком.
— Мисис Колинс, отвън има двама следователи от полицията на Ню Милфорд, които искат да говорят с вас. Лекарят ще бъде с тях, но иска да ви предупредя, че след няколко минути ще влязат.
Катрин изчака да чуе отдалечаващите се стъпки в коридора и попита:
— Филип, ти знаеш ли защо са дошли?
— Да. Преди час бяха в кантората.
— Защо? Забрави за този лекар! Нямам намерение отново да припадам. Моля те, зная какво ме очаква!
— Катрин, жената, която снощи е била убита в Ню Милфорд, беше клиентка на Ед. Ед трябва да е знаел, че препоръките й са фалшиви.
Филип Картър се изправи, сякаш да избегне болката, която щеше да причини.
— Както знаеш, полицията смята, че Ед не се е удавил в катастрофата на моста. Една съседка от апартамента срещу Петрович каза, че нощем е била редовно посещавана от някакъв висок мъж с тъмен седан.
Той млъкна и изражението му стана сериозно.
— Видяла го е преди две седмици. Катрин, когато онази нощ Меган е повикала линейката, е пристигнала и полицейска кола. Когато си дошла в съзнание, си казала на полицая, че съпругът ти се е обадил.
Катрин се опита да преглътне, но не можа. Гърлото и устните й бяха пресъхнали. Обзе я нелепата мисъл, че това сигурно означава да изпитваш остра жажда.
— Бях се съвзела. Исках да кажа, че някой позвъни на Мег и каза, че е баща й.
На вратата се почука. Лекарят влезе и каза:
— Катрин, ужасно съжалявам, но заместник-прокурорът настоява следователите по убийството в Ню Милфорд да ти зададат няколко въпроса, а аз не бих могъл да излъжа, че не си в състояние да им отговаряш.
— В достатъчно добро състояние съм, за да им отговарям — каза тихо Катрин и погледна Филип. — Ще останеш ли?
— Разбира се.
Той се изправи, когато следователите влязоха, въведени от сестрата.
Катрин с изненада видя, че единият следовател беше жена. И то млада — горе-долу колкото Меган. Другият беше мъж, може би някъде около трийсетгодишен. Той заговори пръв, извинявайки се за безпокойството, като обеща да й отнеме само няколко минути. Представи себе си и колегата си.
— Това е следователката Арлийн Вайс. Аз съм Боб Марън — веднага премина на въпросите. — Мисис Колинс, вие сте били докарана тук в шок, причинен от среднощно позвъняване, при което някой се е представил на дъщеря ви за вашия съпруг.
— Не беше съпругът ми. Бих познала гласа му, при каквито и да е обстоятелства.
— Мисис Колинс, извинявам се за този въпрос, но вярвате ли, че съпругът ви е починал през януари?
— Напълно съм убедена, че е мъртъв — заяви тя с твърд глас.
— Тези прекрасни рози са за вас, мисис Колинс — каза весел глас и вратата се отвори.
Беше един от онези доброволци в розови сака, които разнасяха цветя по стаите, разкарваха количките с книги и помагаха при храненето на по-възрастните пациенти.
— Не сега! — отряза го лекарят.
— Не, няма нищо. Оставете ги на нощното шкафче.
Катрин беше доволна, че ги прекъснаха. Имаше нужда да събере мислите си. За да спечели време, тя посегна за картичката, която момчето откачаше от панделката на вазата.
Хвърли й един поглед и се вцепени, а очите й се изпълниха с ужас. Всички обърнаха очи към нея и тя вдигна картичката с треперещи ръце, опитвайки се да запази самообладание.
— Не знаех, че мъртвите могат да изпращат цветя — прошепна тя.
Прочете текста на глас.
„Скъпа моя. Вярвай ми! Обещавам ти, че всичко ще бъде наред.“