— Но аз бих! И според мен всеки, който си го поръча, ще усети, че е пресолен.
— Мисис Колинс, вие ме наехте, за да ви въртя кухнята. Докато не ме оставите да се проявя като готвач и да приготвям храната както аз си знам, нищо няма да се получи.
— Много ме улеснявате — каза Катрин. — Уволнен сте!
Завързваше престилката на кръста си, когато влезе Вирджиния Мърфи.
— Катрин, къде отиде Клайв? Току-що изфуча покрай мен.
— Обратно в училище, надявам се!
— Ти трябваше да си почиваш!
Катрин се обърна към нея.
— Вирджиния, спасението ми е до тази печка, докато ресторантът все още е мой! Какви специалитети беше обявил Ескофийе за днес?
Сервираха четирийсет и два вида ястия плюс сандвичи на бара. Всички места бяха заети. Когато поръчките намаляха, Катрин успя да влезе в салона. Облечена в дълга бяла престилка, тя минаваше от маса на маса, като поспираше тук-там. Забелязваше въпросителните погледи зад топлите, приятелски усмивки.
„Не обвинявам хората за любопитството им след всичко онова, което чуват — мислеше си тя. — И аз бих била любопитна! Но това са моите приятели! Това е моят ресторант и независимо от истината, която рано или късно ще излезе наяве, с Мег имаме свое място в този град.“
Катрин прекара следобеда в офиса, наведена над книгите. „Ако банката ми даде заем и заложа или продам бижутата си, ще успея да удържа положението поне още шест месеца. Дотогава може би нещата около застраховката ще се изяснят.“ Тя затвори очи. Ако не беше толкова глупава след смъртта на баща си да запише къщата на името на двама им с Едуин…
„Защо го направих? — чудеше се тя. — Всъщност зная! Защото не исках Ед да има чувството, че живее в моята къща. Дори когато татко беше жив, Едуин винаги настояваше да плаща текущите разходи и ремонтите.“
„Трябва да чувствам, че този дом ми принадлежи!“ — казваше той. О, Едуин! Как наричаше той себе си? А, да, „певецът скитник“. Тя винаги приемаше това за шега. А дали за него е било шега? Вече не беше толкова сигурна.
Опита се да си спомни любимите му стихове от песните на Джилбърт и Съливан. Първият беше: „Аз, певецът скитник, вещ от кръпки и конци“. Другият беше: „Към твоите чувства променливи настройвам свойта нежна песен“.
Катрин отново подхвана сметките. Тъкмо когато свърши, телефонът иззвъня. Беше Боб Марън, единият от следователите, които бяха идвали в болницата.
— Мисис Колинс, когато не ви открих у дома, реших, че може би сте в ресторанта. Случи се нещо. Смятаме, че трябва да ви предадем тази информация, макар че съвсем не ви препоръчваме да основавате по-нататъшните си действия на нея.
— Не зная за какво говорите! — каза рязко Катрин.
Тя изслуша обясненията на Марън за Фиона Блек — ясновидката, сътрудничила им при няколко случая на безследно изчезнали, която сама ги потърсила.
— Каза ни, че усеща силни вибрации за вашия съпруг и би искала да хване в ръка някаква негова вещ — завърши Марън.
— Опитвате се да ми натрапите някаква мошеничка?
— Разбирам чувствата ви, но не зная дали си спомняте онова дете от Талмъдж, което изчезна преди три години?
— Да.
— Мисис Блек беше тази, която ни каза да съсредоточим издирванията в района на ремонта около Градския съвет. Тя спаси живота на детето.
— Разбирам!
Катрин навлажни устни с език. Всичко беше за предпочитане пред неизвестността. Тя стисна по-здраво слушалката.
— Какво би си избрала мисис Блек от вещите на Едуин? Дреха? Пръстен?
— Тя е тук. Би искала да дойде сама у вас и да избере нещо, ако позволите. Ще я докарам след половин час.
Катрин се поколеба дали да не изчака Мег, преди да се среща с тази жена. След това се чу да казва:
— Добре. Тръгвам за вкъщи.
Меган почувства как изстива, докато стои във вестибюла с този изискан мъж, който очевидно смяташе, че вече са се срещали. Тя едва промълви с вдървени устни:
— Името ми не е Ани. Казвам се Меган. Меган Колинс.
Греъм я погледна внимателно.
— Ти си дъщерята на Едуин, нали?
— Да.
— Ела!
Той я хвана за ръката и я поведе през вратата към кабинета, който беше от дясната страна на вестибюла.
— Прекарвам по-голямата част от времето си тук — каза, докато тя се настаняваше на дивана, а той се наместваше на един стол с висока облегалка. — Откакто жена ми почина, тази къща ми изглежда ужасно огромна.
Меган осъзна, че Греъм е забелязал смайването и терзанието й и се опитва да ги разсее. Но тя беше изгубила способността си дипломатично да задава въпросите. Отвори чантата и извади плика с известието за смъртта.
— Вие ли изпратихте това на баща ми? — попита тя.