— Има ли нещо ново около баща ви? — попита я той загрижено.
— Не, но ви благодаря за вниманието.
Той се наведе, доближавайки лице до нейното.
— С мама се молим на бога за него.
Какво мило същество, мислеше си Меган, докато изкарваше колата към изхода.
5
Косата на Катрин Колинс винаги изглеждаше така, сякаш току-що е прокарала пръсти през нея. Къса, къдрава и небрежно разрошена, боядисана в пясъчножълто, тя подчертаваше кукленската хубост на овалното й лице. От време на време напомняше на Меган, че за щастие е взела волевата брадичка на дядо си. На петдесет и три години Катрин приличаше на поовехтяла Барби — впечатление, което дребният й ръст подчертаваше. Висока едва метър и петдесет, тя наричаше себе си „дребосъка на къщата“.
Дядото на Меган, Патрик Кели, бе дошъл в Щатите от Ирландия на деветнайсет години „с едните си дрехи на гърба й чифт бельо под мишница“, както сам казваше. След като денем миел чинии в един хотел на Пето Авеню, а нощем работел като чистач в погребално бюро, той стигнал до заключението, че човек може да избегне много неща в живота си, ала две от тях не подминават никого: яденето и умирачката. И тъй като било далеч по-приятно да гледаш как хората ядат, отколкото да ги виждаш в ковчега, покрити с карамфили, Патрик Кели бе решил да вложи цялата си енергия в ресторантския бизнес.
След двайсет и пет години той бе построил хотел-ресторанта на своите мечти в Нютаун, Кънетикът, и го бе нарекъл „Дръмдоу“ — на името на родното си село. В него имаше десет стаи и чудесен ресторант, който привличаше хората в радиус от петдесет мили. Пат бе осъществил докрай мечтата си, като бе ремонтирал една очарователна фермерска къща в съседство с „Дръмдоу“, превръщайки я в свой дом. Тогава си беше избрал невеста, родила се бе Катрин и той бе работил в „Дръмдоу“ до смъртта си, на осемдесет и осем години.
Дъщеря му и внучка му бяха отраснали в „Дръмдоу“. Сега Катрин управляваше хотел-ресторанта със същата онази всеотдайност, която Пат и беше внушил, и работата там й помагаше да се съвземе след смъртта на мъжа си.
И все пак, след деветте месеца от трагедията на моста на нея й се струваше, че един ден вратата ще се отвори и Ед весело ще подвикне „Къде са моите женички?“ Понякога тя се улавяше как напряга слух да долови гласа му.
Сега като капак на ужаса и мъката финансите й бяха в плачевно състояние. Преди две години Катрин затвори хотел-ресторанта за шест месеца, ипотекира го и му направи основен ремонт.
Моментът обаче съвсем не бе подходящ за обновление. Отварянето съвпадна с рецесията в икономиката. Сегашният й доход не беше достатъчен да покрива редовно вноските по ипотеката, а и срокът за внасянето на тримесечния данък изтичаше. В собствената й сметка имаше само три-четири хиляди долара.
В продължение на месеци след катастрофата Катрин се беше подготвяла за телефонното обаждане, което щеше да я извести, че трупът на мъжа й е изваден от реката. Сега тя просто се молеше за това обаждане, което щеше да сложи край на несигурността.
Чувството за незавършеност беше всепоглъщащо. Катрин често си мислеше как хората, които не зачитат погребалните церемонии, не разбират колко са нужни те на духа. Тя искаше да може да посещава гроба на Ед. Пат, баща й, имаше навика да говори за „прилично християнско погребение“. Катрин и Мег обичаха да се шегуват с него на тази тема. Когато Пат попадаше на името на стар приятел сред некролозите във вестника, дъщерята или внучката започваха да го подкачат: „Божичко, дано са му спретнали прилично християнско погребение.“
Сега вече не си правеха подобни шеги.
В петък следобед Катрин си беше у дома и се приготвяше да отиде в „Дръмдоу“ за вечерята.
Петъкът означаваше, че Мег скоро ще се прибере за уикенда.
Агентите от застрахователното дружество щяха да дойдат всеки момент. „Да можеха да ми платят поне някаква част, докато онези от Управление на пътищата намерят останките от колата, мислеше си Катрин, забождайки брошка на ревера на пепитеното си сако. Парите ми трябват. Те просто се опитват да си спестят двойното обезщетение, но аз съм съгласна да чакам, докато намерят доказателствата, за които непрекъснато говорят.“
Но двамата навъсени служители не бяха дошли да плащат.
— Мисис Колинс — каза по-възрастният, — надяваме се, че ни влизате в положението. Ние ви съчувстваме и разбираме затруднението, в което сте изпаднали. Проблемът е, че не можем да разрешим изплащането на застраховките на съпруга ви без смъртен акт, а такъв не е издаден.