— Продължавай тогава!
— Благодаря ти, Том!
Филип Картър прекара по-голямата част от петъчния следобед в отговаряне на въпроси за Едуин Колинс. Колкото по-конкретни ставаха въпросите, толкова повече той губеше търпение.
— Не, никога не сме имали случай да се поставят под съмнение нечии документи! Репутацията ни е безукорна.
Арлийн Вайс разпитваше за колата.
— При намирането й в Ню Йорк километражът е показвал двайсет и седем хиляди мили, мистър Картър. Според регистрационния талон тя е била в сервиз миналия октомври — преди малко повече от година. Тогава километражът й е показвал двайсет и една хиляди мили. Колко мили е изминавал мистър Картър средно в месеца?
— Зависеше изцяло от ангажиментите му. Компанията ни притежава коли, които се сменят на три години. От нас зависи кога се дават в сервиз. Аз съм почти редовен. Едуин не беше съвсем стриктен в това отношение.
— Нека се изразя по друг начин — каза Боб Марън. — Мистър Колинс е изчезнал през януари. Възможно ли е между октомври и януари да е изминал шест хиляди мили?
— Не зная! Мога да ви дам графика на ангажиментите му през тези месеци и по отчета на парите да разберете къде е бил с колата си.
— Трябва да установим колко мили са изминати след януари — каза Марън. — Също така искаме да видим сметката от телефона на колата за месец януари.
— Предполагам, че искате да засечете времето, когато се е обадил на Виктор Орсини. Застрахователната компания вече го провери. Разговорът се е състоял минута преди катастрофата на моста Тапан Зий.
Разпитваха за финансовото състояние на „Колинс и Картър“.
— Счетоводството ни е в ред. Бяхме щателно ревизирани. През последните няколко години подобно на толкова други компании и ние усетихме рецесията в икономиката. Партньорите ни освобождаваха хора, а не наемаха. Така или иначе, нямам представа защо Едуин е трябвало да взема заем от неколкостотин хиляди долара срещу застрахователните си полици!
— Вашата компания трябва да е получила комисиона от клиниката „Манинг“ за посредничеството при наемането на Петрович, нали така?
— Разбира се.
— Дали Колинс не я е прибрал в джоба си?
— Не, ревизорите я откриха.
— Никой ли не е заподозрял нещо около името на Хелън Петрович, когато шестте хиляди долара са били получени?
— Копието на документа от клиниката, с което разполагаме, е подправено. На него пише „Второ плащане за назначаването на доктор Хенри Уилямс“. Там не е трябвало да има второ плащане!
— Значи е очевидно, че Колинс не е уредил назначаването й, за да прибере шест хиляди долара от сметките на компанията?
— Бих казал, че е така!
Когато най-сетне си отидоха, Филип Картър безуспешно се опита да се съсредоточи върху работата си. Чуваше звъна на телефона от предния офис. Джеки му се обади по вътрешната линия. Търсел го репортер от някаква незначителна многотиражка. Филип грубо отказа да говори, осъзнавайки, че през този ден се бяха обаждали единствено журналисти. „Колинс и Картър“ не бяха потърсени от нито един клиент.
37
В дванайсет и трийсет, по средата на литургията, Меган влезе незабелязано в църквата „Сейнт Доминик“, където нямаше почти никой. Според желанието на покойницата церемонията беше скромна, без цветя или музика.
Присъстваха малцина съседи от Лорънсвил и няколко старици румънки. Стефани седеше до адвоката си. На излизане от църквата Меган се представи. Младата жена я посрещна почти с радост.
— Нека се сбогувам с останалите — каза тя. — После идвам с вас.
Меган наблюдаваше учтивото поднасяне на съболезнованията. Не забеляза някакъв израз на дълбока мъка. Приближи се до двете жени, които излязоха от църквата.
— Познавахте ли добре Хелън Петрович? — попита ги тя.
— Толкова добре, колкото и всички други — отговори едната уклончиво. — Бяхме компания от няколко души, които ходехме заедно на концерти. От време на време и Хелън идваше с нас. Беше член на румънската общност и я известявахме за всички събирания. Понякога се появяваше на тях.
— Но сигурно не толкова често, така ли?
— Не.
— Имаше ли някакви по-близки приятели?
Другата жена поклати глава.
— Хелън беше затворена личност.
— А мъже? Аз се запознах лично с мисис Петрович. Беше доста привлекателна жена.
И двете поклатиха глави.
— Може би е имала някакви връзки, но никога не отронваше и дума за това.
Меган забеляза, че Стефани се сбогува с последните излезли от църквата. Докато се приближаваше, чу адвокатът да казва: „Не ми се иска да говориш с тази репортерка. С удоволствие ще те закарам у дома или на обяд.“