— Не се тревожете!
Докато слизаха по стъпалата, Меган хвана младата жена под ръка.
— Много са стръмни!
— А пък аз съм толкова тромава. Постоянно се спъвам!
— Тук сме на твоя територия — каза Меган, докато се качваха в колата. — Къде би желала да обядваш?
— Имаш ли нещо против да се приберем у дома? Там остана много храна, а аз се чувствам ужасно изморена.
— Добре.
У тях Меган настоя Стефани да си почива, докато тя приготви обяда.
— Свали си обувките и си вдигни краката на дивана — разпореди тя. — Семейството ни има ресторант и аз съм отраснала в кухнята. Свикнала съм да готвя.
Докато притопляше супата и слагаше студеното пилешко в чиния, Меган разучаваше обстановката. Кухнята беше обзаведена в стила на френските селски къщи. Плочките по стените и теракотата по пода определено бяха по поръчка. Кухненските уреди бяха първокласни. Кръглата дъбова маса и столовете приличаха на антикварна рядкост. Личеше си, че в тази къща са вложени много старание… и пари.
Обядваха в дневната. И тук тапицираните столове очевидно бяха скъпи. Масата блестеше с патината на хубава, старинна мебел. Откъде идваха парите? Хелън беше работила като козметичка, преди да получи секретарското място в клиниката в Трентън, а оттам се беше преместила в „Манинг“.
Не се наложи на Меган да задава въпроси. Стефани изгаряше от желание да обсъжда проблемите си.
— Тази къща ще бъде продадена. Парите от продажбата, заедно с още осемстотин хиляди долара ще отидат в клиниката. Не е честно! Леля ми беше обещала да промени завещанието си. Аз съм единствената й близка родственица. Затова ме повика тук!
— А бащата на бебето? — попита Меган. — Може да бъде принуден да те издържа.
— Той не живее вече тук.
— Но може да бъде открит. В тази страна има закони, които защитават децата. Как се казва?
Стефани се поколеба.
— Не искам да чувам за него!
— Имаш право на грижи!
— Ще дам бебето за осиновяване. Това е единственият ми изход!
— Може би не е. Как се казва той и къде се запознахте?
— Запознахме се… на едно от събиранията на румънците в Ню Йорк. Казва се Ян. Тогава Хелън я болеше главата и си беше тръгнала по-рано. Той ми предложи да ме откара вкъщи.
Тя наведе очи.
— Не обичам да говоря за глупостите си.
— Излизахте ли заедно?
— Няколко пъти.
— Каза ли му за бебето?
— Обади се да каже, че заминава за Калифорния. Тогава му съобщих. Отвърна, че проблемът бил мой!
— Кога стана това?
— През март.
— Той с какво се занимава?
— Ами… автомонтьор е. Моля ви, мис Колинс, не искам да имам нищо общо с него. Нали толкова много хора искат бебета?
— Така е. Точно това имах предвид, когато казах, че мога да ти помогна. Ако намерим Ян, той ще трябва да осигури издръжка на бебето и да ти помага, докато си намериш работа.
— Моля ви, оставете го на мира! Страхувам се от него! Беше толкова ядосан!
— Ядосан от това, че е баща на детето?
— Не ме разпитвайте повече за него! — Стефани бутна стола си назад от масата. — Обещахте да ми помогнете. Тогава намерете някой, който да вземе бебето и да ми даде някакви пари.
Меган каза разкаяно:
— Съжалявам, Стефани. Последното нещо, за което съм дошла, е да те тревожа. Да пием чай! После ще разчистя всичко!
В дневната тя постави още една възглавница зад гърба на Стефани и придърпа един стол под краката й. Стефани се усмихна извинително.
— Толкова си мила! А аз бях груба! Но много ми се събра!
— Стефани, трябва някой да ти поръчителства да получиш зелена карта, за да си намериш работа. Сигурно леля ти има някой добър приятел, който може да ти помогне!
— Искаш да кажеш, че ако някой неин приятел поръчителства за мен, ще мога да остана?
— Да! Няма ли някой, който дължи на леля ти услуга?
Лицето на Стефани просветна.
— О, да, може би наистина има такъв човек! Благодаря ти, Меган!
— Кой е той? — веднага попита Меган.
— Може и да греша! — каза Стефани неуверено. — Ще трябва добре да помисля.
Не пожела да каже нищо повече.
Беше два часът. Сутринта Бърни беше направил няколко курса от летище „Ла Гуардия“, после беше взел клиент от летище „Кенеди“ до Бронксвил.
Този следобед нямаше намерение да ходи в Кънетикът. Но когато излезе от Крос Кънтри, установи, че се е отправил на север. Трябваше да завие обратно към Ню Таун.
Пред къщата на Меган нямаше кола. Той мина по завоя до задънената улица и обърна. Хлапето с кучето не се виждаше. Това беше добре. Не искаше някой да го забележи.
Отново мина покрай къщата на Меган. Не можеше повече да се мотае тук.