Отправи се към „Дръмдоу“. Чакай малко, помисли си той. Това място принадлежи на майка й — вчера го беше прочел във вестника. На мига намали и влезе в паркинга. Не можеше да няма бар. Щеше да вземе сандвич и бира.
Да предположим, че Меган беше там. Щеше да й разкаже същото, което и на останалите — че работи за местния телевизионен канал на Елмира. Нямаше как да не му повярва.
Преддверието на хотел-ресторанта не беше много голямо, с тапицирани стени и мокет в синьо-черно каре. Зад бюрото на рецепцията нямаше никой. В ресторанта седяха няколко души, а помощник-келнерите разчистваха масите. Е, времето за обяд отдавна мина, помисли си той. Барът беше вляво. В него нямаше друг човек, освен бармана. Бърни приближи, седна на един от високите столове пред бара, поиска една бира и менюто.
След като реши да си вземе хамбургер, поведе разговор с бармана.
— Това място е чудесно!
— Така е — съгласи се барманът.
На ревера му висеше табелка „Джо“. Беше около петдесетгодишен. Местният вестник лежеше на барплота зад него. Бърни се пресегна.
— Четох вчерашния ви вестник. Май семейството, което притежава това заведение, има сериозни проблеми.
— Така е — не отрече Джо. — Кофти работа! Мисис Колинс е най-чудесната жена, която познавам, а дъщеря й Мег е кукличка!
Влязоха двама и седнаха в края на бара. Джо изпълни поръчките им и остана да си говори с тях. Бърни се оглеждаше, привършвайки хамбургера и бирата. Задните прозорци гледаха към паркинга. Зад него се простираше гората — чак зад къщата на Колинсови.
Хрумна му нещо интересно. Ако дойдеше тук вечерта, можеше да паркира колата сред останалите, дошли за вечерята, и да влезе в гората. Оттам можеше да снима Меган в къщата й. Имаше телеобектив. Щеше да е много просто.
Преди да си тръгне, попита Джо дали има човек да обслужва колите на паркинга.
— Само в петък и събота вечер — отвърна Джо.
Бърни кимна. Реши да се върне в неделя вечер.
Меган си тръгна от Стефани Петрович в два часа. На вратата каза:
— Ще ти се обаждам да разбера кога ще влезеш в болницата. Трудно е да родиш първото си бебе без близък човек до себе си!
— Страх ме е! — призна Стефани. — Майка ми е родила много трудно. Просто искам да мине по-бързо!
По-късно Меган не можеше да се освободи от спомена за притесненото лице на младата жена. Защо Стефани толкова упорито не желаеше да търси издръжка от бащата? Естествено, ако беше решила да го дава за осиновяване, тогава беше ясно.
Преди да се отправи към къщи, Меган реши да се отбие на още едно място. Трентън не беше далеч от Лорънсвил, а Хелън Петрович беше работила като секретарка в „Даулинг“ — център за изкуствено оплождане. Може би някой щеше да си спомни за нея, макар че беше напуснала преди шест години, когато се бе преместила в клиниката „Манинг“. Меган трябваше да разбере повече подробности за нея.
Центърът за изкуствено оплождане „Даулинг“ се помещаваше в една малка сграда, свързана с болницата „Вели Мемориъл“. В приемната имаше едно бюро и стол. Това заведение положително не беше от ранга на „Манинг“.
Меган не показа картата си на телевизионен репортер. Не беше дошла като такава. Когато каза на служителката в приемната, че иска да говори с някого за Хелън Петрович, изражението на жената се промени.
— Не желаем повече да коментираме по този въпрос. Мисис Петрович работеше тук като секретарка в продължение на три години. Никога не се е занимавала с никакви медицински манипулации.
— Не се и съмнявам! — каза Меган. — Но моят баща е подведен под отговорност за нейното назначаване в клиниката „Манинг“. Трябва да поговоря с някого, който я е познавал добре. Трябва да узная дали фирмата на баща ми е поискала оттук препоръка.
Жената се колебаеше.
— Ще проверя дали директорката може да ви приеме.
Директорката, наближаваща петдесетте, беше хубава жена с посребрени коси. Когато Меган влезе в кабинета й, тя се представи като доктор Кийтинг.
— Не съм лекар, а имам докторска титла — уточни веднага тя. — Занимавам се с административната работа.
Досието на Хелън Петрович беше в чекмеджето й.
— Преди два дни ми поискаха копие от прокуратурата в Кънетикът — поясни тя.
— Имате ли нещо против да си водя бележки?
— Не.
Досието съдържаше информация, която вече бе публикувана. В молбата си за постъпване в „Даулинг“ Хелън Петрович беше честна. Кандидатстваше за секретарското място, посочвайки стажа си като козметичка и наскоро придобитата диплома от училището за секретарки „Удс“ в Ню Йорк.
— Документите й бяха проверени и се оказа, че отговарят на истината — заяви доктор Кийтинг. — Имаше приятен вид и добри обноски. Аз я назначих и останах доволна през трите години, докато работеше тук.