— Това е едва началото. С колко застраховки разполага компанията, за да покрие щетите?
— На света няма толкова застраховки, колкото биха покрили това! — каза Картър тихо и затвори.
Смяташе, че докрай владее положението, но всъщност съвсем не беше така. Паниката не му беше присъща, но изведнъж му се събра прекалено много.
В следващия момент се сети за Катрин и Меган. Вече нямаше планове за спокойно пътуване. По-късно щеше да им позвъни. Може би щяха да вечерят заедно тази вечер. Искаше да знае какво правят, какво мислят.
В един и половина Меган се прибра вкъщи и завари Катрин готова с обяда. Беше гледала новините от болницата.
— Това може би беше последният ми репортаж по Трети канал — каза тихо Меган.
Ядяха безмълвни — и двете прекалено съкрушени, за да могат да говорят. После Мег каза:
— Мамо, колкото и да е зле за нас, можеш ли да си представиш как пък се чувстват жените, подложили се на оплождане ин витро в клиниката „Манинг“? След инцидента с Андерсънови едва ли има и една от тях, която да не си задава въпроса чий е ембрионът, който е износила? Какво би станало, когато грешките се докажат и биологичната и рождената майка предявят претенции към детето?
— Мога да си представя!
Катрин Колинс се пресегна през масата и стисна ръката на Мег.
— Мег, от девет месеца живея под ударите на такива събития, които ме карат да се чувствам като пияна.
— Мамо, зная какво изживя!
— Изслушай ме! Нямам представа какъв изход ще има всичко това, но зная едно със сигурност. Не мога да те загубя! Ако някой е убил онова нещастно момиче с мисълта, че убива теб, мога да я жаля с цялото си сърце и да коленича пред бога с благодарност, че ти си жива.
И двете подскочиха от дрънченето на входния звънец.
— Аз ще отворя! — каза Мег.
Беше препоръчан пакет за Катрин. Тя го отвори. Вътре имаше една бележка и малка кутийка. Тя прочете бележката на глас:
„Скъпа мисис Колинс, връщам халката на съпруга ви. Рядко съм изпитвала такова чувство на убеденост, както когато казах на следователя Боб Марън, че съпругът ви е починал преди много месеци. Моля се и мисля за Вас.
Меган осъзна, че се радва на сълзите, които измиваха болката от лицето на майка й.
Катрин извади тънката халка от кутийката и я стисна в ръката си.
41
В късния следобед в медицинския център „Данбъри“ упоената Дайна Андерсън дремеше в леглото, а Джонатан спеше до нея. Съпругът и майка й седяха безмълвни край тях. Акушер-гинекологът, доктор Ницър, застана на вратата и повика Дон с пръст. Той излезе.
— Някакви новини?
Докторът кимна с глава.
— Добри, надявам се. При проверката на вашата кръвна група и тези на жена ви и на бебето се установи, че бебето със сигурност може да бъде биологически ваше. Вие сте А положителна, жена ви е 0 отрицателна, а бебето е 0 положителна.
— Джонатан е А положителна.
— Това е другата кръвна група, получавана при родители с А положителна и 0 отрицателна група.
— Не зная какво да мисля! — каза Дон. — Майката на Дайна се кълне, че бебето изглежда като нейния брат, когато се е родил. По онази линия на семейството ни има червенокоси.
— ДНК тестовете ще установят със сигурност дали бебето е биологически ваше, но това ще стане най-рано след четири седмици.
— А какво да правим междувременно? — попита Дон нервно. — Да се привържем към него, да го заобичаме и после да се окаже, че трябва да го дадем на някого от клиниката „Манинг“? Или да го оставим в родилното отделение, докато не сме сигурни, че е наше?
— За никое бебе не е добре да бъде оставяно в отделението през първите седмици — отвърна доктор Ницър. — Дори и за много болните бебета майките и бащите им се грижат колкото се може повече. А доктор Манинг твърди…
— Нищо от твърденията на доктор Манинг не ме интересува — прекъсна го Дон. — Всичко, което съм чул от него за разделянето на ембриона на две преди почти четири години, е, че той се намира в специално белязана епруветка.
— Дон, къде си? — повика го слаб глас.
Андерсън влезе с доктор Ницър в стаята. Дайна и Джонатан бяха будни.
— Джонатан иска да види новото си братче!
— Скъпа, не знам…
Майката на Дайна се изправи и обнадеждаващо погледна дъщеря си.
— Аз знам! Съгласна съм с Джонатан. Носила съм бебето девет месеца. През първите три кървях и се страхувах, че ще го изгубя. В мига, когато го усетих да мърда, плаках от щастие. Обожавам кафето, но не можех да го докосна с устни, защото това дете не обича кафета. Ритал ме е толкова силно, че от три месеца не съм спала нормално. Дали биологически е мое дете, или не, за бога, аз съм го износила и го искам!