— Скъпа, доктор Ницър казва, че според кръвните проби бебето е наше.
— Чудесно! Сега, ако обичаш, накарай някой да ми го донесе!
В два и половина доктор Манинг, придружен от адвоката си и един болничен служител, влезе в аулата на болницата.
Административният директор беше категоричен.
— Доктор Манинг ще прочете предварително подготвено изявление. След това всички трябва да напуснете залата. Семейство Андерсън няма да направи изявление, нито ще допусне снимки.
Посребрялата коса на доктор Манинг беше разрошена, а спокойното му лице беше изопнато, докато слагаше очилата си и с дрезгав глас започваше да чете:
— Мога само да се извиня за страданието, което изпитва семейство Андерсън. Твърдо вярвам, че днес мисис Андерсън роди биологическото си дете. Тя притежаваше два замразени ембриона в лабораторията на нашата клиника. Единият беше еднояйчният близнак на Джонатан, а другият — неговият брат или сестра. Миналият понеделник доктор Петрович ми призна, че докато е работила с петритата, в които са били ембрионите, се е случил някакъв инцидент. Тя се е подхлъзнала и е паднала. Ръката и се ударила и преобърнала един от съдовете, в които са били ембрионите преди прехвърлянето им в лабораторните епруветки. Тя е сметнала, че в другия съд се намира еднояйчният близнак на Джонатан и го е поставила в специално означена епруветка. Другият ембрион е бил изгубен — доктор Манинг свали очилата си и вдигна поглед. — Ако Хелън Петрович ми е казала истината, а аз нямам причини да се съмнявам в това, то Дайна Андерсън, повтарям, е родила биологическото си дете.
Въпросите заваляха.
— Защо Петрович не ви е казала тогава?
— Защо веднага не сте предупредили семейство Андерсън?
— Колко още грешки допускате, че е направила?
Виктор Орсини позвъни на Филип Картър след вечерните новини в събота.
— По-добре се заеми да търсиш адвокати, които да представляват компанията — каза той на Картър.
Картър тъкмо се приготвяше да тръгва за вечерята в „Дръмдоу“.
— Съгласен съм с теб. Това е твърде тежък случай за Лайбер, но той може би ще ни препоръча някого.
Лайбер беше адвокатът, с когото компанията имаше договор.
— Филип, ако нямаш планове за тази вечер, би ли искал да вечеряме заедно? Има една стара поговорка: мъката си търси компания.
— Тогава плановете ми са съвсем точни. Ще вечерям с Катрин и Мег Колинс.
— Предай им поздрави от мен. До понеделник.
Орсини затвори телефона и отиде до прозореца. Езерото Кендълуд беше спокойно. Светлините на къщите около него бяха много ярки. Вечерни партита, помисли си Орсини. Всички тук знаеха, че той работи в „Колинс и Картър“.
Беше получил информацията, на която се надяваше. Картър щеше да бъде зает цялата вечер. Виктор можеше да отиде в кантората. Щеше да бъде напълно сам и щеше да прекара няколкото часа в ровене из личните папки в кабинета на Едуин Колинс. Нещо се бе загнездило в главата му. Беше жизненоважно да провери папките за последен път, преди Меган да ги изнесе.
Меган, Мак и Филип се срещнаха в седем и половина в „Дръмдоу“. Катрин не беше напускала кухнята от четири часа.
— Майка ти си я бива! — каза Мак.
— Така е — съгласи се Мег. — Гледа ли вечерните новини? Главният репортаж на местния канал беше смесица от инцидента с бебето на Андерсънови, убийството на Петрович, моята прилика с убитата в моргата и заповедта за арестуването на татко. Сигурно всички канали са го предавали.
— Знам! — тихо каза Мак.
Филип вдигна ръка безпомощно.
— Мег, бих направил всичко, за да ви помогна, да намеря някакво обяснение защо Едуин е препоръчал Петрович в „Манинг“.
— Има обяснение! — рече Мег. — Вярвам в това, а също и мама, и затова тя събра кураж да дойде тук и да си сложи престилката.
— Нали не смята непрекъснато да се занимава сама с кухнята? — възпротиви се Филип.
— Не! Тони, главният ни готвач, който от миналото лято беше в пенсия, днес се обади и предложи известно време да ни помага. Казах му, че би било чудесно, но не трябва изцяло да отменя мама. Колкото е по-заета, толкова по-добре за нея. Той сега е тук и тя скоро ще дойде при нас.
Меган усети погледа на Мак и сведе очи, за да прикрие страданието, което личеше в тях. Тази вечер всички в ресторанта щяха да наблюдават как ще се държат тя и майка й. Нарочно се беше облякла в червено — дълга до под коленете пола, кашмирен пуловер с огромна яка и златни бижута.
Внимателно си сложи руж, червило и сенки. „Предполагам, че нямам вид на безработна репортерка“, помисли си тя, хвърляйки последен поглед в огледалото, преди да излезе от къщи.