Обезпокоителното беше, че Мак успяваше да прозре истинското й състояние зад външния вид. И щеше да разбере, че освен всичко друго е и много притеснена за работата си.
Мак поръча вино. Когато го наляха, той вдигна чаша към нея.
— Трябва да ти предам нещо от Кайл. Щом разбра, че идвам да вечеряме заедно, каза да ти съобщя, че утре вечер ще дойде да те изплаши:
Мег се усмихна.
— Ами да — утре е Денят на вси светии. Как ще бъде облечен?
— С нещо много оригинално. Той ще бъде дух, ужасно страшен дух, или поне така твърди. Утре следобед ще го разкарвам заедно с още няколко хлапета да тропат по къщите, а тебе смята да те остави за вечерта. Така че, ако след здрач някой потропа на прозореца, бъди подготвена!
— Ще се постарая да си бъда у дома. Ето, мама идва!
Катрин запази усмивката си, докато прекосяваше залата. От различните маси непрекъснато се изправяше някой и я прегръщаше. Накрая тя седна при тях.
— Толкова се радвам, че дойдохме! Сто пъти по-добре, отколкото да седя в къщи и да размишлявам.
— Изглеждаш чудесно! — каза Филип. — Ти си истинска…
Мег забеляза възхищението в очите му. Погледна Мак. И той го беше забелязал.
„Внимавай, Филип! Недей да смущаваш мама!“
Огледа пръстените на майка си. Диамантите и смарагдите блестяха под светлината на малката лампа на масата. По-рано майка й беше казала, че в понеделник възнамерява да заложи или да продаде бижутата си. Следващата седмица трябваше да се плати голям данък върху „Дръмдоу“. Катрин беше казала: „Единственото, за което ще съжалявам, след като ги продам, е, че няма да станат твои, както толкова исках.“ „За мен това няма значение, мислеше си Мег, но…“
— Мег, готова ли си с поръчката?
— Извинявай!
Меган се усмихна извинително и погледна менюто в ръката си.
— Опитайте телешкото „Уелингтън“ — каза Катрин. — Страхотно е! Аз го приготвих!
По време на вечерята Мег беше благодарна на Мак и Филип, които насочваха разговора към по-безопасни теми — от предложението за павиране на местните пътища до шампионата по футбол на Кайл.
Докато пиеха капучиното, Филип попита Мег какви са й плановете.
— Съжалявам за работата ти! — каза й той.
Мег сви рамене.
— С положителност не ми е приятно, но може би в края на краищата всичко ще приключи благополучно. Виждаш ли, продължавам да мисля, че никой всъщност не знае нищо за Хелън Петрович. Тя е ключът на загадката. Решила съм да изровя нещо за нея, което да ни даде част от отговорите.
— Пожелавам ти успех! — каза Филип. — Ей богу, и на мене ми се ще да получа отговори на някои въпроси.
— И още нещо — добави Мег. — Все още не съм изнесла всичко от кабинета на татко. Имаш ли нещо против да дойда утре?
— Ела, когато искаш, Мег! Аз мога ли да ти помогна?
— Не, благодаря. Сама ще се оправя!
— Мег, обади ми се, когато свършиш! Ще дойда да пренасям нещата до колата!
— Утре ти е ден за игра с Кайл — напомни му Мег. — Аз сама ще се оправя!
Тя им се усмихна.
— Много съм ви благодарна, момчета, че сме заедно тази вечер! Хубаво е в подобни мигове човек да знае, че има приятели!
В Скотсдейл, Аризона, в девет часа в събота вечер Франсис Гролиър въздъхна и остави ножа с дръжката от крушово дърво. Беше поела ангажимента да изработи четирийсетсантиметрова бронзова скулптура на младо момче и момиче от племето навахо като подарък за почетния гост на някаква благотворителна вечеря. Срокът бързо изтичаше, а Франсис беше безкрайно недоволна от восъчния модел, над който се стараеше.
Не успяваше да пресъздаде въпросителното изражение, което беше доловила в чувствителните лица на децата. Върху направените от нея снимки го имаше, но ръцете й бяха напълно неспособни да пресъздадат ясната й идея за скулптурата.
Проблемът беше, че тя просто не можеше да се съсредоточи.
Ани. От две седмици дъщеря й не се беше обаждала. Всички съобщения, които оставяше на телефонния й секретар, останаха без отговор. През последните няколко дни звъня по близките й приятели. Никой не я беше виждал.
Може да бъде къде ли не, мислеше си Франсис. Вероятно е приела да пише статия за някое далечно, забравено от бога място. Като свободно практикуващ автор на статии за туристически пътеводители Ани нямаше строго определени служебни задължения.
„Аз я възпитах в независимост — каза си Франсис. — Аз я научих да бъде свободна, да приема предизвикателствата, да взима от живота онова, което иска. А научих ли я да оправдава моя собствен живот?“
Това беше мисълта, която през последните няколко дни непрекъснато я тормозеше.